Транд беше от хората, които с вида си те карат да шепнеш. Една глава по-висок от другите мъже, имаше увереното държане на ветеран, а и се знаеше, че умее добре да използва меча и секирата. Изглеждаше страховито, с прорязано от белези лице, огромен закривен нос и рунтави вежди, които сключваше в свирепа гримаса. Всеки, започнал кавга с Транд, би се замислил, преди да прибегне физическо пререкание. Но в мига след като Транд прекрачи прага разбрах, че Снори го е извикал и по друга причина. Стоях вляво от входа. Когато той влезе в стаята, се огледа, улови погледа ми и застина в очакване на място. Всичко продължи не повече от миг, но аз вече разпознах хладния, спокоен поглед от осемнадесет месеца по рано във Винландия, когато случайно попаднах на двамата скрелинги в гората. Така гледаха очите на шамана. Веднага предположих, че Транд е сейдурман и интуитивното ми предположение се потвърди, когато същата вечер Снори и Транд се оттеглиха за часове в храма на Тор. Транд, сигурен бях, говори с боговете.
Пристигането му ми повлия по същия начин, както когато видях окървавената риза в компанията на майката на Тород или призрака на мъртвия ми чичо с Гудрид. Присъствието на човек, който също виждаше света на духовете, събуди скритата в мен спиритическа енергия и на втората нощ след пристигането му получих първия си пророчески сън.
Сънувах обсаден чифлик. Полубуден, полузаспал, намирах се в нещо като здрача между нощта и деня. Нападателите бяха обградили къщата и яростно я атакуваха. Чувах виковете на воините и писъците на жените вътре. Няколко пъти почти се разбудих от глухия тътен на ударите, нищо че звуците отекваха само в съня ми. При първото събуждане си казах, че кошмарът е спомен от всички ужаси покрай клането на Нал и семейството му. Но когато кошмарът отново ме погълна, видях, че в този чифлик няма пламъци и дим, само силуетите на бягащи мъже, които се лутат из двора и се мятат към крепостния насип. После видях, че е чифликът на Оспак, а сред нападателите бе и Транд. Нямаше как да объркам високата му фигура, но в съня ми като че ли беше с глава на сова, а в сблъсъка имаше нещо, което ми напомни начина, по който се биеха скрелингите във Винландия.
Събудих се плувнал в пот. На сутринта си спомних за предупреждението на Снори да не споделям виденията си, особено ако са свързани със смърт или нещастие, затова и не разказах съня на никого.
Снори настъпи срещу Оспак след около три седмици, при това с числено надмощие. В похода се включиха всички здрави мъже от чифлика, в това число и аз. Докато прекосявахме пасищата, ни пресрещдна колона от петдесет фермери, водени от един съседен старейшина, Стурла. Броят ни общо трябваше да бъде поне осемдесет души, макар и както обикновено, малко от тях да бяха опитни воини. Всички носехме меч или секира, плюс кама, но се набиваше на очи липсата на брони. Малцина имаха кожени жилетки с пришити малки метални плочки; повечето фермери разчитаха на дървените щитове и дебели кожени елеци, че ще ги предпазят от копията и стрелите, които Оспак и пасмината му решат да хвърлят по нас. В цялата ни колона преброих само дузина метални шлема, единият от които бе цяла антика. Вместо модерния коничен шлем с предпазител за носа, този беше кръгъл като купа за пудинг и лицето на собственика се прикриваше от две кръгли пластини. Изобщо не се изненадах, когато видях, че го носи Транд.
Съгледвачите на Оспак трябва да ни бяха следили, защото когато се появихме пред чифлика, вратите вече бяха залостени, а мъжете — заели позиции по издигнатия вал. Снори и Стурла проведоха кратко съвещание и решиха да се възползват от превъзходството в броя и да атакуват едновременно от четири страни. Снори се озова срещу Храфн Викинга, а Стурла и мъжете му атакуваха частта, където защитата водеше Оспак.
Обсадата започна с канонада малки и големи камъни от двете страни. На този етап на битката защитниците на крепостта се ползваха със значително преимущество, тъй като можеха да обстрелват с камъни твърде приближилите нападатели. Слабото им място бе ограниченият запас от камъни, затова и през първия час на битката хората на Снори и Стурла излизаха в бързи, фалшиви засади до живия плет, крещяха обиди и ги замеряха с камъни, след което на бегом се връщаха, лавирайки сред летящите камъни. Когато запасите на защитниците се поизчерпваха, атакуващите започнаха да притичват съвсем до живия плет, основно към укрепената врата, която опитваха да разбият безуспешно, тъй като вратите бяха твърде солидни. Атакуващите почти не мятаха копия, тъй като те най-често само отскачаха от защитните стени, а и да прелетяха над стената, защитниците ги мятаха обратно по нас, с далеч по-сериозен ефект. Само шепа мъже от двете страни имаха лъкове и стрели, по простата причина, че те рядко се използват от исландците, които предпочитат ръкопашните боеве.