Когато най-после успях да привлека вниманието на стюарда, Кетил, той ме изгледа раздразнено. Бродеше важно напред-назад, организираше пренасянето на разните сандъци и вързопи, донесени от господаря му от Оркни, викаше на прислужниците да донесат и сервират обяда, и се опитваше да създаде впечатлението, че е жизненоважен за доброто управление на двореца, макар според мен повече да пречеше, отколкото да помагаше.
— Може временно да те направим кучкар — ми се сопна. — Един от ирландските главатари, с които води преговори кралят, изпрати подарък два рунтави вълкодава. Очевидно голям жест, ама за мен е проблем. Казват, че тия зверове могат да бъдат притежавани само от крале, така че гледай да са в добро състояние, в случай че ни посети бившият им собственик. — Отпрати ме с ръка и след миг вече мъмреше един прислужник, че извадил погрешни бокали за вечерята на краля.
Лесно открих новите си питомци. Щураха се в дъното на залата — високи, космати същества, които от време на време подскачаха объркани и сконфузени от ъгъл на ъгъл. Нямах абсолютно никакъв опит с кучета, но дори аз разбрах по свитите между краката опашки и клюмналите големи уши, че животните не са щастливи в новия си дом. Попадал бях на няколко кучета от тази порода в Исландия и знаех, че не са толкова страшни, колкото изглеждат. Успях да ги примамя навън и да им дам огризките, които им издействах от кухнята. Кучетата ме изгледаха тъжно и примигнаха с големите си, кръг тъмни очи, скрити под дългата козина. Очевидно разпознаха в ме некомпетентен, макар и добронамерен кучкар. Бях благодарен на грациозните животни, защото ми даваха извинение да се мотая наоколо и да се преструвам, че съм зает. Погледнеше ли някой към мен, демонстративно започвах да реша острите им, груби козини; хрътките се смилиха и ми го позволяваха, макар и да се опасявах, че все някога ще им писне от моята некадърност и ще ме разкъсат.
За щастие така и никой не подложи сериозно на въпрос ролята ми на кралски кучкар. Крал Сигтригур не изпитваше особена привързаност към животните, на които гледаше по-скоро като на аксесоар към изящните си обувки. Единственото ми задължение бе двете животни да присъстват край трона му, докато провежда съвещания или се храни.
Кралицата-майка Гормлейт ме плашеше, и то не само защото толкова често ми напомняше за Фрейдис, организаторката на клането във Винландия. В Гормлейт имаше някаква пресметлива студенина, която от време на време прозираше през позата ѝ на блага кралица-майка. Беше все още много красива жена, слаба и елегантна; запазила бе моминската си фигура и със зелените си очи и пренебрежителен поглед приличаше на надменна котка. Имаше невероятни маниери — дори когато благоволяваше да отправи случайна забележка на нищожното кучкарче, — но във въпросите ѝ се криеше стоманена твърдост и не получеше ли отговора, който търсеше, обикновено се преструваше, че не го е чула и те притискаше, докато получи желания резултат. Виждах, че е пресметлива, манипулаторка и че е способна да накара сина си, контето Сигтригур, да изпълни всичките ѝ желания.
А тя желаеше власт. Подслушвайки на масата и след като от време на време уж случайно разпитах другите прислужници, научих, че Гормлейт страда не толкова, задето е била отблъсната като жена, колкото от факта, че амбициите ѝ са били осуетени.
— Омъжи се за Борума с надеждата да дърпа конците в Ирландия — каза ми един прислужник, — но не се получи. Брайън си имаше свои идеи как точно да управлява страната, скоро му писна от вечното ѝ натякване и я изпрати в тъмница за три месеца. Той може вече да е стар, но това не значи, че ще позволи да го води за носа една интригантка.
— Толкова ли амбициозна е наистина кралицата-майка? — попитах.
— Почакай и ще видиш — презрително изсумтя прислужникът. — Изпрати сина си в Оркни, за да привлече на своя страна Дебелия Сигурд, и отиде дотам да предложи собствената си ръка, за да подслади сделката. Готова е на всичко, за да си отмъсти на краля.
Разбрах какво има предвид прислужникът чак в средата на март, почти седем седмици по-късно. Прекарах този промеждутък от време като прислужник в палата на Сигтригур, изпълнявах домакински задължения, учех ирландски език от робите и низшите прислужница и хранех и разхождах кучетата. Може би с описанието на шумните пиянски изблици и груби маниери съм създал впечатлението, че викингите са недодялани, нечистоплътни диваци. Това не е така. Те съблюдават чистота толкова, колкото им го позволяват обстоятелствата, и макар и да звучи невероятно, мъжете са големи контета. Крал Сигтригур определено смяташе себе си за арбитър на добрия вкус и стил. Голяма част от времето си прекарвах в гладене на одеждите на придворните с тежък, гладък камък. С него приглаждах шевовете на палтата и наметалата от богатите им гардероби, които те често сменяха. Решех не само твърдата козина на двете кучета, но и главите на царедворците. Те отделяха голямо внимание на прическите си и дори определяха изрично дължината и гъстотата на зъбците на гребените, които използвах. В Дъблин имаше специален магазин, в който ме изпращаха за нови гребени, със заръка да са от рогата на благороден елен, а не от обикновен бик.