Осъзнах напълно размаха на амбицията на Гормлейт и колко безмилостно се домогва до изпълнението на желанията си на един обяд в началото на пролетта. Отведох двете кучета зад трона на краля и отстъпих назад, за да ги наглеждам. Крал Сигтригур ревниво пазеше кралското си достойнство и последното, което исках, бе някоя от двете големи, сиви хрътки, да скочи и да грабне храната от ръката на краля.
— Сигурен ли си, че Сигурд ще удържи на думата си? — Попита го Гормлейт.
— Напълно — отговори синът ѝ, който, захапал едно пилешко бутче, се мъчеше да опази бродираната си риза от мазнината. — Той е от старата школа, умира да води войни. А е и хитър. В двора държи сериозни мъже, исландци, отлъчени норвежци и прочее. Знае, че една кампания в Ирландия ще отвлече вниманието им, така че да не започнат да заговорничат срещу него в Оркни.
— И колко мъже мислиш, че ще успее да доведе?
— Твърдеше, че може да набере осемстотин, до хиляда.
— Но не ти се вярва?
— Ами, майко, не останах там достатъчно дълго да ги преброя — сприхаво отговори Сигтригур и избърса ръце в ленената кърпа, подадена му от един паж. Умираше да подражава на чуждестранния етикет.
— Моята информация е, че графът на Оркни може да набере петстотин, до шестстотин мъже, не повече. Не стигат — каза тя.
Сигтригур изсумтя. Разпознал бе острата нотка в гласа на майка си и знаеше какво се задава.
— Ако искаме да сме сигурни, че ще се разправим с мръсника Брайън, ни трябват повече хора — твърдо продължи Гормлейт.
— И откъде предлагаш да ги изнамерим?
— Един наскоро пристигнал от остров Ман търговец ми спомена тази сутрин, че на острова е пуснала котва сравнително голяма викингска флотилия. Предвождат я двама опитни предводителя, Бродир и Оспак Кривогледия.
Сигтригур въздъхна.
— Да, майко. Познавам и двамата. Срещнах Бродир преди две години. Изглежда внушителен. Косата му е толкова дълга, че я носи затъкната в колана. Староверец, разбира се. Говорят, че бил опитен в сейдура.
— Според мен трябва да привлечем двамата към нас — заяви майка му.
Сигтригур я изгледа опърничаво, после явно реши да приеме предложението ѝ. Подозирам, че отдавна се бе отказал да разубеждава майка си от машинациите ѝ.
— Добре — каза тя. — До Ман е по-малко от ден път.
За момент ми се стори, че кралят ще възрази, но той само за миг се поколеба, после раздразнително метна пилешкия кокал на едно от кучетата. После забравяйки за пажа със салфетката, избърса ръце туниката, показно се обърна и поведе разговор с жена си.
Желанията на Гормлейт бяха повеля за Кетил, който живееше в ужас от нея. Още същата вечер вдигна на крак целия дворец. Призори екипажът на „Спиндрифтър“ вече трябвало да е на борда и готов да отведе Сигтригур на остров Ман.
— А ти — ми каза злобно, — отиваш с тях. Вземи и кучетата. Според краля щели да бъдат чудесен подарък за онези двама разбойници. Предполагам, че ще си мисли, че са обучени бойни кучета, нищо че като гледам май предпочитат по цял ден да се излежават и пощят. Поне ще се отървем от тях.
Пътуването до Ман бе в студено и мокро време и двойно по-дълго от предвиденото. Беше ми жал за двата ми повереника — дращеха да се закрепят на нестабилната палуба, повръщаха и трепереха, и след като паднаха в трюма за поне двадесети път, останаха да лежат там. Все така нещастни изглеждаха и когато заобиколихме откъм юг Ман, и на гребла тихо се промъкнахме в заслонения залив с викингската флотилия. Всичките ни щитове бяха окачени на планшира, а моряците се опитваха да изглеждат смирени. Сигтригур и телохранителят му стояха на предната палуба, невъоръжени и без ризници, знак, че идваме с мир. „Спиндрифтър“ определено беше най-големият кораб в залива, но нямаше да издържи на единна атака от събраните от Оспак и Бродир тридесетина кораба.