— Виждаш ли някъде краля? — чух да пита някой пред мен.
— Май го мярнах преди малко на кон, но после изчезна — отговори нечий глас. — Там вляво е синът му Мърчад. Като че ли той командвал. А онзи наперен младок с червената туника и сините легинси е внукът му. — Присвих очи и видях пред една от дивизиите на врага да стои по-млад от мен младеж. Беше с лице към хората си, ако съдех по дрехите, бяха ирландци, и размахваше ръце. Явно им внасяше някаква окуражаваща реч.
— Опасно пале — обади се трети глас. — Като всички в семейството.
— Сигурен ли си, че няма и следа от самия крал? Все пак е утешение за нас. — Говореше първият глас и по жалния му тон предположих, че се опитва някак да си вдъхне кураж.
— И не само той липсва — обади се кисело друг глас. Всички знаехме за какво говори. С фалшивото изтегляне на корабите крал Сигтригур бе очаквал да заблуди не толкова върховния крал, колкото собствените си съюзници. Преди заминаването ни предната вечер Сигтригур бе обещал на другата сутрин да ни чака на брега. Там обаче заварихме само хората на Майл Морда и няколко отряда кръвожадно настроени ирландски доброволци от севера, които наричаха Уи Нийлс. От дъблинския гарнизон бяха пристигнали само шепа войници, а най-добрите, личната охрана на Сигтригур, бяха останали да пазят Сигтригур и Гормлейт, предпочели да наблюдават битката зад стените на Дъблин. Едва ли имахме повод за радост и подозирам, че някои от мъжете ни с удоволствие биха видели лицето на крал Сигтригур откъм острата страна на мечовете си.
Почти нямах време да разсъждавам върху вероломството на Сигтригур, защото в този момент противниковите редици се раздвижиха. Нападнаха ни не в един организиран щурм, а нестройно и на вълни. Първи ирландците издадоха пронизителните си викове, които заглушиха по-гърления боен призив на северните съюзници, и се стекоха към нас като придошла река, размахвайки секири, мечове, пики и копия. Няколко се спънаха по неравния терен, паднаха по очи и изчезнаха под нозете на другарите си, но тези отпред продължиха напред, твърдо решени да развият колкото се може по добра скорост, преди да ударят стената от щитове. Когато сблъсъкът дойде, се чу оглушителен трясък, като от падащи дъбове и във въздуха изхвърча призрачен облак от сиво и бяло, тук-там поръсен с ярки песъчинки — прахът и кредата от няколкото хиляди щита, внимателно почистени и пребоядисани преди битката.
Буреносният първи сблъсък незабавно отстъпи на пълен хаос. Секирите глухо се стоварваха върху щитовете от дърво или опъната кравя кожа, стоманата звънко дрънчеше, носеха се крясъци и клетви, викове, ридания, глухото хриптене на борещи се за живота си мъже. В далечината чух дивите, настойчиви трели на боен рог. Сигурно идваше от армията на краля, защото доколкото знаех, при нас нямаше тръбачи.
За секунди двете войски напълно разтуриха редиците си. Боят сега се водеше на групи. Забелязах, че викингите предпочитат да се бият с викинги, ирландците — с ирландци. Нямаше съгласуваност на действията, само отряди, скупчени около предводителя си. Флагът на Сигурд бе център на най-голямата и единна група; мъжете на Бродир като че ли се явяваха мишена на хората на Оспак. Моята роля в конфликта бе нищожна. Двете хрътки се паникьосаха при звука от първия сблъсък и побягнаха. Глупаво бях привързал каишките за китката си; животните бяха толкова силни, че ме извадиха от равновесие и позорно ме повлякоха по земята, докато най-после кожените каиши не поддадоха, скъсаха се и животните хукнаха на свобода. Повече не ги видях. С мъка се изправях на крака и разтривах туптящата си китка, когато в земята зад мен тупна леко копие. Надигнах глава и видях един ирландски воин само на двадесетина крачки от мен. Беше от керните — леко въоръжени нападатели — и за щастие не му достигаха нито точност, нито смелост. В мига, в който осъзнах, че въоръжението ми се състои само от увесен под ризата ми малък нож, ирландецът може би реши, че е навлязъл твърде дълбоко в противниковите редици и хукна обратно, като босите му пети проблясваха над тревата.
Двете армии вече започваха да се измарят. Първо се изтеглиха нападателите. Последваха ги херсирите, викингските воини. И двете страни заеха предишните си позиции и пресметнаха цената на първия сблъсък. Загубите бяха жестоки. Тежко ранени мъже седяха по земята и се мъчеха да спрат някак кръвта от раните си; тези още на крака се подпираха на копията и щитовете си и дишаха на пресекулки, като изтощени бегачи. Разпръснати по полето лежаха десетки трупове. Навсякъде имаше кал и кръв.