Вулф отстъпи половин крачка назад, все още стиснал пиката с обагрен от кръвта на Бродир връх, после пак замахна и улучи същото място, вероятно по-скоро чист късмет, отколкото поради трезва преценка. Очаквах Бродир да контраатакува, но за мое слисване той започна да отстъпва. Прехвърли секирата в здравата си ръка и направи няколко крачки назад, с тяло приведено така, че да предпази ранената страна, но все пак му позволи да продължи да отблъсква със секирата нападателите си. По скованата му поза личеше ясно, че е ранен, а още по-ясно бе, че е десняк и не е свикнал да държи секирата в лявата си ръка.
Докато Бродир бавно отстъпваше, ми хрумна, че той изобщо не би следвало да се бие сам и никой от хората му не се бе притекъл на помощ. Бавно извъртях глава, за да видя какво става по другите фронтове. Звукът от битката вече замираше и предположих, че скоро ще има ново временно затишие, което да даде на двете армии възможност да се изтеглят и прегрупират. Легнал ничком на земята, не можех да видя какво става по останалата част от бойното поле, кой е понесъл по-тежки загуби или спечелил надмощие. Но сблъсъкът между хората на Бродир и Оспак беше смъртоносен. Зад тялото на високия войник, който ме бе съборил на земята, лежаха още три трупа. Съдейки по бронята им, бяха от предната линия на строя и определено не се бяха дали лесно. Пред тях имаше две противникови жертви и един ранен (от кой лагер, не разбрах), който лежеше по гръб и стенеше от болка. Ръката му бе отсечена от китката, опитваше да се изправи до седнало положение, но осакатената ръка дотолкова го бе изкарала от равновесие, че изправеше ли се на по вече от десетина сантиметра, тихо простенваше и се свличаше обратно, и скоро вероятно щеше да умре от загуба на кръв.
Предпазливо започнах да проверявам собствените си рани. Протегнах първо едната, после другата си ръка и се претърколих встрани. Болката в гърба бе убийствена, но все пак ми оставаше утехата, че усещам десния си крак. Левият бе съвсем безчувствен и едва сега видях, че все още е затиснат под тялото на мъртвия войник. Предпазливо го освободих и рачешката се измъкнах изпод трупа. Починах си, за да набера сили, някак се изправих на ръце и колене, и опипах мястото, където ме бе поразила секирата. Под ризата напипах нещо остро и зъбато, и в продължение на един ужасяващ миг ми се струваше, че е краят на раздрало плътта ми счупено ребро. Оказа се счупената дръжка на малкия нож, който обикновено носех скрит в дървена кания на врата си. В суматохата ножът трябва да се бе извъртял на гърба ми и бе поел цялата сила на удара. Пукотът, който гал-гаелът прие за гръбнака ми, всъщност бе дошъл от строшената на две дървена кания.
Бавно се изправих на крака, някак прогоних вълните световъртеж и закуцуках между разхвърляните мъртви и ранени мъже към единствения ми познат символ: знамето с черния гарван на граф Сигурд. Мъжете от Оркни се бяха събрали около предводителя си; броят им бе намалял значително, а поне половината от тези все още на крака бяха ранени. Самият Сигурд в центъра на групата бе невредим, затова предположих, че охраната му е изпълнила дълга си. После забелязах, че повечето оцелели от личната му стража са Подпалвачи. Всички исландци трябва да се бяха били заедно и точно това и ги бе спасило.
За моя изненада Сигурд Дебелия ме позна веднага.
— Ето го младият приятел на Кари Солмундарсон — провикна се безгрижно. — Нали искаше да видиш как е в Ирландия. Е, сега вече знаеш.
При споменаването на името на Кари няколко от Подпалвачите надигнаха глави. Вече бях сигурен, че Подпалвача, който се бе чудил кой точно съм, най-после осъзна, че ме е виждал на Алтинга. Добре, че поне засега нямаше как да предприеме нещо.
Сигурд се опитваше да привлече вниманието на заобикалящите го мъже. Тлъст бе като лоена топка, но пък смелостта му не отстъпваше на килограмите. Зачервен и прегракнал от викане, замарширува напред-назад, призовавайки мъжете си да се стегнат за следващия сблъсък, да се бият смело и защитят честта си. Магията, вплетена от майка ми в черния гарван държи, каза. Хората му засега наистина се ползваха с най-голям успех сред съюзниците на Сигтригур. Бяха отблъснали яростните атаки на врага по-успешно от останалите и сега Сигурд възхваляваше саможертвата на тримата мъже, посечени при изпълнението на дълга си.
— Докато ние тук говорим, валкюрите ги отвеждат към заслуженото им място във Валхала5. Скоро ще разказват как са дали живота си, за да защитят гарвана на Один.
5
Според митологията на северните народи Валхала е огромно място, принадлежащо на върховния викингски бог Один. То се намирало в Астард — храмът на всички божества — и приютявало героите, паднали в битка или загинали в голямо приключение. — Б.ред.