С мъка газех, плъзгайки се по невидимите пясък и кал. Не всички покрай мен бяха бегълци, имаше и много преследвачи. Видях викинги на служба при Брайън Борума да настигат и прерязва гърлата на сънародниците си, избрали да се бият за Сигтригур. Труповете плуваха по водата, приливът се обагри в червено. Отстъплението се бе превърнало в клане. Видях как младият внук на върховния крал се хвърли във вълните с развята коса и озарено от лудостта на битката лице. Приближи две оркнита, и двамата едри мъже с голи ръце ги хвана и натисна главите им под водата. Морето покрай тях закипя. Тримата се показаха няколко пъти на повърхността, преди да се уморят. После младежът и един от викингите повече не се появиха. Двата подгизнали от вода трупа отплуваха по лице, в мига, в който третият, вече прекалено изтощен да преплува последната отсечка, разпери ръце и се изгуби сред вълните.
Докато го гледах как потъва, разбрах, че раната в ръката и рамото ще ми попречи да доплувам до корабите. Обърнах се и изгазих обратно, като по някаква прищявка на боговете, никой не ме закачи. Мокър до кости и треперещ от студа и шока, излязох на брега и като ранено животно се огледах за убежище от враговете ми. Видях няколко храста на половината път нагоре по хълма. Простенващ от умора, някак се изкачих до тях. Последните стотина крачки вече едва дишах, скован от ужас, че всеки момент ще ме открият. Никой обаче не се провикна след мен. Стигнах храстите, но продължих сляпо напред, а когато бодилите забавиха крачките ми, се свлякох на колене и запълзях, с притисната към гърдите ръка, също като откопчила се от капан ранена лисица, която търси убежище. Вече дълбоко в горичката, се строполих на земята и с мъка опитах да си поема въздух.
Трябва да съм изгубил съзнание. Събуди ме песен. В началото реших, че ушите ме подвеждат — чувах думите на химн, който баба ми, жената на Ерик Червения, пееше в дупката на Белия заек в Гренландия, само че не пееше жена, а хор от мъже. Изпълзях няколко крачки напред и видях, че убежището ми не е толкова надълбоко и защитено, колкото си мислех. Храстите образуваха само тънък пръстен покрай дърветата и от другата им страна започваше гора от млади дъбове, с поляна сред тях. Най-близките стволове създаваха илюзия за църковни колони, а направо на тревата бе издигнат малък преносим олтар. Пеенето идеше от половин дузина свещеници на белия Христос, които извършваха някаква церемония. Единият, на моя възраст, носеше голям, заметнат с покривка поднос. Застаналия до олтара свещеник бе възрастен човек, може би в началото на шестдесетте, прошарен и слаб. Трябва да е върховният жрец, помислих, защото останалите се отнасяха към него с огромно уважение, а и макар да бе гологлав, мъжът бе богато облечен. После чух пръхтене на кон и вляво видях голяма шатра, полускрита сред дърветата и разположена така, че от нея да се открива гледка към цялото бойно поле. Покрай нея се мотаеха половин дузина викинги. Съзнанието ми трескаво се опитваше да отгатне връзката между шатрата и религиозния обред, когато се разнесе тътен и от храстите, като огромна побесняла мечка, изскочи Бродир. Мярнах засъхналата вадичка кръв от раната по дясната му страна. Продължаваше да стиска секирата в непохватната си лява ръка. Младежът с подноса се опита да отблъсне атаката, като вдигна металната чиния като щит, но Бродир го отхвърли встрани с един-единствен скован удар на секирата си, а аз настръхнах от съчувствие, когато видях как острието отсича дясната ръка на момчето и оставя на мястото ѝ окървавено чуканче. Бродир издаде странно гърлено ръмжене, с нов скован замах вдигна секирата към врата на стареца и полуотсече главата му. Възрастният мъж падна, изведнъж превърнал се във вързоп парцали, в същия миг, в който, вече прекалено късно, му се притекоха на помощ воините. Някои коленичиха до падналия свещеник, други, впечатлени от внушителния ръст на Бродир, предпазливо образуваха полукръг и започнаха да настъпват към него. Бродир не оказа отпор, просто стоеше, леко полюлявайки се, с увиснала в лявата ръка секира. После отметна назад глава и извика: