— Нека стигне до всички, че крал Брайън падна от ръката на Бродир.
В същия миг осъзнах, че магията на черното знаме с гарвана ни е била изпратена от Один Измамника. Аз, последният, който носих знамето развято, бях оцелял, но изгубихме битката. Обратно, врагът спечели победа, но с цената на живота на предводителя си. Бях станал свидетел на победата на върховния крал и на смъртта на Брайън Борума.
Воините като че ли си поставиха за цел да заловят убиеца на краля жив. С вдигнати пред себе си щитове, внимателно и предпазливо настъпваха напред, принуждавайки Бродир да се изтегли към храстите. Той повече от всякога приличаше на огромна, ранена мечка, но сега животното бе обградено, ловът — към края си. Вече нямаше накъде да отстъпва, пътят му препречваха храстите. Обърнат с лице към враговете си, той направи още една крачка назад, после кракът му се закачи в нещо и Бродир падна.
Ловците буквално се хвърлиха се върху плячката си и Бродир изчезна сред пращящите клони. В суматохата отново изгубих съзнание. Последното, което видях, бяха гарваните с железни човки, прииждаха и прииждаха, докато накрая цялото небе почерня.
Глава шестнадесета
Събудих се от внезапна пронизваща болка в рамото. Първо реших, че идва от раната в ръката, но болката сега бе от другата страна. Отворих очи и видях надвесен над мен войн непохватно да набива нита на оковите на дясната ми китка. Не бе улучил и дръжката на меча, която използваше вместо чук, се бе стоварила върху рамото ми. Извърнах глава, за да се огледам. Лежах в калта не далеч от храста, от който ме бяха измъкнали. С гръб към мен стояха около дузина ирландски и викингски воини, загледани в нещо в подножието на един от дъбовете. Беше трупът на Бродир, разпознах го по разкошната дълга черна коса. Бяха разпорили корема му. Впоследствие ми казаха, че е станало по настояване на наемниците в охраната на Брайън. Според тях нападението от засада над невъоръжения крал било дело на страхливец и следвало Бродир да се накаже по традиционния начин — докато е още жив, да разпорят корема му и извадят червата. Сега те висяха заковани за дъба. Истината, подозирам е, че наемниците целяха да отклонят вниманието от собствената си немарливост.
Ирландецът грубо ме вдигна на крака и на веригата на оковите ме отведе от лобното място на Бродир.
— Име? — попита с грубоват глас. Беше дребен, жилав мъж на около четиридесет години, облечен в обичайните за ирландците легинси с гамаши и широка риза, над която носеше късо наметало в кафяво и черно. В едната си ръка още стискаше меча; преметна малкия си кръгъл щит през ремъка му на рамо, за да си освободи другата за оковите.
— Торгилс Лейфсон — отговорих аз. — Къде ме водиш?
Казах го на ирландски и човекът ме изгледа изненадано.
— От хората на Сигтригур от Дъблин ли си? — попита.
— Не, дойдох с корабите от Ман, но не спадам към хората на Бродир.
Ирландецът кой знае защо ми се стори доволен да го чуе.
— Защо тогава си се бил с тях? — попита.
Беше твърде сложно да обясня как попаднах сред хората на Бродир, затова казах само:
— Грижих се за двете му бойни хрътки. — С което съвсем неволно реших съдбата си.
Не след дълго стигнахме мястото, където остатъците от армията на върховния крал трупаше трофеите от битката. Простото правило бе, че плячката отива у първия, стигнал до вражеския труп. Много от победителите вече бяха навлекли по няколко ката дрехи и безразборно натрупани едно върху друго всевъзможни бижута, много от които опръскани с кръв. Други носеха по четири-пет меча, сякаш се връщаха с дърва за огрев от гората, другарите им тъпчеха в мешките си плячкосани обувки, колани и ризи, свалени от мъртви, били се на тяхна страна. Един ирландец се фукаше със зловеща композиция от три отрязани глави с омотана една в друга коси. Мъжете на групички се караха за по-ценните предмети — брони или бижута. Споровете бяха най-често между войници на Малаки и окървавените воини на Борума, на чиито плещи основно падна битката. Последните обикновено и печелеха, най-вече заради грозния, изтощен блясък в очите им, говорещ, че след толкова много кръв са готови да задържат заграбеното дори и ако трябва да пролеят кръвта на своите.
Ирландецът ме отведе при насядалите край един открит огън малка група мъже. До тях бе разхвърляна сравнително оскъдната им плячка — предимно оръжия, няколко шлема и остменски дрехи.
— Гледайте — каза и подръпна веригата ми. — Залових аркогада на предводителя от Ман.