Другарите му бяха впечатлени. Аркогад, както скоро щях да науча, значеше човек, грижещ се за хрътките, официална длъжност при ирландците, и то само в свитите на големците. Или за тях аз спадах към личната свита на Бродир, явявах се плячка и сега бях роб на пленилия ме.
Малката ни група не се бави много на бойното поле. Бързо се разнесе слух, че Малаки, сега на практика предводител на армията победител, вече води преговори с все още скритата зад дъблинските стени Гормлейт, и че градът няма да бъде нападан, следователно няма да има трофеи. След смъртта на Брайън Борума Малаки моментално бе предявил претенции за титлата върховен крал и Сигтригур бе обещал да го подкрепи, ако Малаки пожали Дъблин. Или истинските победители от историческата битка бяха двамата командири, взели най-малко участие на бойното поле и разбира се, Гормлейт. Нещата се развиха така, че Гормлейт прекара следващите петнадесет години в Дъблин като безспорната сила зад трона, диктуваща всяка стъпка на крал Сигтригур.
Загубите сред истинските участници в битката бяха потресаващи. Почти всеки член на семейството на Борума бе убит, в това число и двамата му внуци. Безразсъдният кураж на Мърчад в крайна сметка го погуби. Повалил на земята един от хората на Бродир и се навеждал да го довърши, но викингът замахнал с камата си и изкормил ирландеца. Една трета от воините на краля лежаха мъртви по бойното поле, почти същите бяха пораженията и сред врага. Ленстърската армия на Майл Морда бе напълно изличена, а само шепа викинги оцеляха след отчаяното отстъпление към корабите. Най-зле бяха пострадали оркнитата на граф Сигурд. По-малко от един на десет успя да спаси живота си. Загинала бе цялата свита на Сигурд, включително петнадесет от Подпалвачите, слабо утешение за мен.
Докато напредвахме към вътрешността на Ирландия, научих, че собственикът ми се казва Донакад Уа Далей и е това, което ирландците наричат „ри“ или „крал“. Титлата малко подвежда. Донакад стоеше начело на малък туат, миниатюрно кралство, разположено някъде в центъра на страната. В йерархията на други племена стоеше над дребен старейшина, но ирландците са горди, склонни към раздори хора и ревниво пазят разделението и отличителните белези на властта си, без значение колко скромна е тя. Имат няколко подразделения крале и Донакад стоеше на най-ниското стъпало, просто ри туат, или глава на малко племе, което вярва, че произлиза от един прародител, с легендарните подвизи на когото естествено силно се гордее. Донакад бе твърде незначителен, за да има аркогад. Имаше късмет дори с това, че притежава възрастен слуга, който носеше оръжията и очуканата му тенджера.
Пътувахме на запад с двадесетината мъже на Донакад, който пък гордо водеше окования си роб. В живота си не бях виждал по-зелена страна. Растенията бурно се разпъпваха, имаше огромни гористи отсечки, най-вече дъб и ясен, а между тях се простираха потънали в зеленина поляни. Почвата бе предимно мочурлива, но нашата пътека следваше едно по-добре дренирано, издигнато било от двете страни на което се откриваше гледка към ширналата се долина, обрасла с обсипан с цветове татул. Бе толкова много, че вятърът на моменти вдигаше по пътеката истинска снежна буря от бели листенца. Пътеката ни обграждаха малки пролетни цветя, обагрени в тъмносиньо, светложълто и пурпурно, а във всеки храст като че се криеха най-малко по две пойни птици, дотам погълнати в любовните си песни, че ни обръщаха внимание чак като приближихме на ръка разстояние, а и тогава само подскачаха на горните клонки и продължаваха да тръбят чувствата си. Времето бе напълно непредсказуемо и в рамките на един-единствен ден се сблъскахме с всички сезони. Притъмнялото утро привика есенен вятър, който ни брулеше с такава ожесточеност, че трябваше да вървим приведени. Вихрушката последва пролетен промеждутък, който трая поне час, след което вятърът изведнъж изчезна и чухме отново песента на птиците, миг след което раздут черен облак изля върху ни страховита зимна градушка, която ни накара да вдигнем качулките на наметалата си и да потърсим прикритие под едно голямо дърво. До средата на следобеда облаците напълно се бяха разнесли и слънцето напече толкова силно, че сгънахме наметалата си и ги привързахме над раниците си, без да спираме, потни, да газим през локвите от пороя.
Донакад се оказа мъж с благ характер и съвсем не злопаметен. На третия ден заряза веригата и ми позволи да вървя с хората му. Не свали оковите от китките ми обаче, което бе особено тежко за лявото ми рамо — ръката, с която носех знамето с черния гарван, когато ме удариха, бе подута и отекла, и придобила грозен пурпурно жълтеникав оттенък. В началото си мислех, че повече няма да мога да си служа с пръстите, защото не можех да ги свивам и бяха изгубили всякаква чувствителност. Постепенно обаче отокът спадна и ръката започна да заздравява, макар и до ден-днешен да ме боли преди дъжд. Предполагам, че малките кокалчета са се счупили и впоследствие заздравели накриво.