Подминахме няколко малки селца, обикновено разположени встрани от пътя. Изглежда се радваха на благоденствие; покритите слама чифлици и външните постройки често бяха защитени с жив плет, но зеленчуковите им градини и пасищата оставаха извън защитния периметър, или очевидно имаше някакви закони. От време на време Донакад и мъжете му се отбиваха да разкажат на чифликчиите за изхода от великата битка и да купят храна, която плащаха с дребни неща от плячката. Изненадах се, че не видях плевни, после се сетих, че ирландските зими са толкова меки, че пастирите могат да оставят добитъка да пасе навън целогодишно. Пътувахме по оживен път и често се разминавахме с други пътници — чифликчии, тръгнали с добитъка си към местния пазар, амбулантни търговци и странстващи майстори. От време на време срещахме някой ри туатри, старейшини едно стъпало по-високо в йерархията от Донакад, властващи над няколко по-малки туата. Забелязах, че Донакад и хората му отстъпват почтително встрани, за да направят път на потръсващия се на малкия си кон ри туатри и свитата му от поне двадесетина конника.
След като четвъртата или петата от тези надути кавалкади ни подмина, опръсквайки ни с кална вода, се осмелих да попитам Донакад защо ри туатри пътува с толкова голяма свита, след като местността очевидно е съвсем спокойна.
— Ритуатри не може да пътува сам. Това ще подбие цената на лицето му — отговори Донакад.
— Цената на лицето? — попитах. Донакад бе казал „лог нинек“ и реших, че не съм превел правилно думите му.
— Или честта си. Всеки човек си има стойност, на базата на която го съдят арбитраторите или хората му. Един ри — тук изпъчи гърди и опита да си придаде по-царствен вид, което бе трудно в раздърпаните му, кални дрехи — трябва винаги да постъпва съгласно цената на лицето си. В противен случай в туата му ще настъпи хаос и разруха.
— Каква тогава ще е цената на Кормак? — опитах да се пошегувам. Забелязал бях, че ирландците имат добро чувство за хумор. Кормак, един от оръженосците на Донакад, бе изключително грозен. Имаше изпъкнали очи, широки, сплескани ноздри и злощастна бенка, минаваща през цялата лява страна на лицето му, от ухото до под яката на ризата. Донакад обаче прие въпроса ми съвсем сериозно.
— Кормак е свободен пастир с добро положение — държи половин дял в един впряг за оране — или цената му е две и половина млечни крави, доста по-малко от една кумал. Изплаща ми наем на стойността на една млечна крава годишно.
Реших да насиля късмета си. Кумал на ирландски е робиня или отговорът на Донакад можеше да хвърли светлина върху собственото ми бъдеще като негова собственост.
— Извини ме, ако ти прозвучи неучтиво — казах, — ти също ли имаш цена? И как другите разбират каква е тя?
— Всеки знае цената на другия, на жената и семейството му — отговори той, без дори да се замисли. — От ритуатри, който току-що видяхме, чиято чест е осем кумала, до младока, който още живее на земята на родителите си, чието лице ще бъде оценено на по-ниска цена.
— Аз също ли имам цена?
— Не. Ти си работна ръка, не си свободен и следователно нямаш нито цена, нито чест. Разбира се, можеш да получиш обратно свободата си и с усилена работа и ум да спечелиш богатство. По-лесно е да изгубиш, отколкото да спечелиш чест. Един ри рискува цената си дори ако само хване инструмент с дръжка, било то чук, секира или мотика.
— Ами меч, ако го използваш като чук? — не се сдържах и Донакад ме перна през врата.
На четвъртия ден от похода ни се сблъсках с любопитен пример за тази странна ирландска идея за определена от тях цена за всеки в йерархията. Пристигнахме в едно малко село, където би било съвсем нормално да спрем и да купим храна, а не го направихме, нищо че запасите ни бяха на привършване. От бързия ход ме заболя гърбът, все още бе натъртен от онзи удар в битката, но спътниците ми само казаха да побързам и да не се мая, и че скоро ще получа лек за болката. Самите те ускориха крачка и изглеждаха определено доволни, сякаш очакваха да им се случи нещо приятно. Малко по-късно пред се появи постройка, по-голяма от обикновена ферма и разложена доста по-близо до пътя. Видях и няколко малки външни бараки, покрай които обаче нямаше нито обори, нито признаци за земеделие. Липсваше и защитна ограда от жив плет. Напротив, сградата изглеждаше отворена за всички и много приветлива. Без и миг колебание, спътниците ми кривнаха от пътеката към вратата и без дори да почукат, влязоха вътре. Озовахме се в голяма, уютна стая, пълна с пейки и столове. Над огнище в средата висеше казан, от който се издигаше пара. Мъж, очевидно собственикът на мястото, пристъпи напред, поздрави топло Донакад, с няколко официални фрази го приветства с добре дошъл и го покани да седне и да се отпусне след уморителното пътуване. След това се обърна и прикани по подобен начин всеки от оръженосците — без мен и прислужника на Донакад, разбира се. Едва бяхме седнали и домакинът им донесе гарафи медовина и бира. Питиетата скоро бяха последвани от самуни хляб, домашно масло и сушено месо. Храна получихме дори аз и възрастният прислужник.