Ядох бързо, предполагайки, че скоро отново ще се отправим на път. Но за моя най-голяма изненада Донакад и оръженосците му като че ли имаха намерение да останат и се позабавляват. Домакинът им обеща топло ястие веднага, щом готвачът разпали фурната. После сервира още пиене, последвано от гозбата, и ново щедро разливане на медовина и бира. Оръженосците вече бяха започнали да си разказват истории — любимо забавление на ирландците, при които — също като на пира на граф Сигурд в Оркни — от всеки се очаква да забавлява останалите с някой интересен разказ. През цялото това време в стаята влизаха още пътници, които също биваха настанявани и нахранени. До вечерта залата бе вече пълна и ми стана ясно, че малката ни група ще пренощува в тази странна къща.
— Кой е собственикът на къщата? — попитах прислужника на Донакад. — От туата на Донакад ли е?
На човека очевидно му се спеше от умора и от силните питиета.
— Даже не е тукашен. Пристигна преди около четири години и много му потръгна — каза старецът и тихо се изкашля.
— Искаш да кажеш, че печели, като продава храна и пиене пътниците?
— Не, той не печели, а пилее пари — отговори старецът. — Вече натрупал богатство, гледал е крави някъде на север. Сега цената на лицето му е много по-висока и напълно заслужено. — Реших, че старецът е изглупял и няма смисъл да го разпитвам повече. Щях да разреша загадката на сутринта.
Оказа се, че следващата сутрин също не е подходящо време за въпроси. Всички страдаха от убийствено главоболие, а когато се наканихме да поемем по пътя, слънцето бе вече високо. Изостанах малко, чакайки Донакад да плати на домакина ни за всичката храна и пиене, но той дори не го направи на въпрос, а домакинът ни изглеждаше също толкова приветлив, както когато пристигнахме. Донакад само измърмори няколко засукани благодарности, после настигнахме останалите, които вече мрачно влачеха крака по пътя. Присламчих се до стария слуга и го попитах защо си тръгнахме без да платим.
— Гостоприемството на бругу не се заплаща — отговори ми той, леко шокиран. — Ако платиш, ще го обидиш. Даже може да те дадат под съд.
— В Исландия, откъдето идвам, от чифликчията, особено ако е богат и може да си го позволи, се очаква да бъде гостоприемен и да предостави на потропалите на вратата му пътници подслон и храна. Само че не видях никой да работи около къщата. Изненадан съм, че не е избрал за дома си по-закътано място.
— Нарочно я е построил до пътя — обясни старецът, — за да го посещават повече хора. Колкото повече хора приеме, толкова повече се покачва цената му. Така увеличава честта си, която за него е по-важна от богатството.
Какво ще прави бругу, когато спестяванията му свършат, старецът не обясни.
— Един бругу се нуждае само от три неща — приключи с една от любимите на ирландците сентенции, — винаги пълен казан, къща край оживен път и сърдечен поздрав за всеки.
Пристигнахме в туата на Донакад през втората седмица на белтейн, месеца, който в Исландия наричат времето за прибиране на агнетата в кошарите. След уморителното газене с неугледната команда на Донакад през калта на половин Ирландия, не очаквах дома му да е нещо особено, и въпреки това останах поразен от нищетата. Къщата представляваше просто малка, кръгла постройка с кирпичени стени и островръх сламен покрив, а вътрешността бе по-гола и от крайпътния хан. Имаше няколко стола и пейки, спеше се върху тънки дюшеци, напълнени с изсушен папрат, а утъпканият пръстен под бе покрит с шавар. Навън имаше няколко обора, хамбар и малка ковачница, и къса редица конюшни, с които Донакад се гордееше, но в които понастоящем нямаше коне.
От разговорите на оръженосците му подразбрах, че Донакад и воините му са отишли да се бият за върховния крал не от вярност, а с надежда за плячка, с която да облекчат несгодите на всекидневието си. Земята на клана поначало била неплодородна, а през последните три лета валяло толкова много, че нивите били наводнени и реколтата — погубена. Стадата пък нападнала чума и тъй като дребните крале като Донакад отчитаха богатството си в глави добитък, загубата силно бе снижила положението им в йерархията. Битката при Клонтарф, както вече я наричаха, бе единственият светъл лъч за последните пет години.