Донакад ме зачисли да работя на полето и се отнасяше с мен добре, въпреки че бях роб. Позволяваше ми да почивам по обяд и вечер, а храната ми — черен хляб, масло и сирене, и от време на време месо — не бе много по-различна от това, което ядеше самият той. Имаше съпруга и пет деца, и ръчно изтъканите им дрехи издаваха ограничените им средства. Въпреки това не видях Донакад да отпрати странник — в Ирландия гостоприемство се очаква не само от бругу — и на два пъти през лятото прислужвах в къщата на пировете, които Донакад както подобава на един крал, даваше на поданиците си. Знаех, че храната и медовината за тях са едва ли не всичко, скътано в килера му.
Пасях кравите, грижех се за овцете и прасетата, правех и поправях огради. Лятото на открито ме промени физически и морално. Укрепнах и заякнах, гърбът ми оздравя, познанията ми по ирландски бързо се задълбочиха, а и открих, че имам дарба за езиците. Безпокоеше ме единствено раната в ръката. Макар и да ги раздвижвах и масажирах, пръстите оставаха изтръпнали и трудно си служех с тях, особено когато трябваше да хвана мотиката, за да режа торфа за зимния огън на Донакар или да се преборя с камъните, които вадехме от каменистите ниви и трупахме по синорите.
Жътвата бе слаба, но не катастрофална. Скоро забелязах Донакад започва да нервничи. Спря да подхвърля остроумните си забележки и понякога по цял час стоеше, притеснен и разсеян на едно място. От време на време нощем се будех и чувах как тихо разговаря с жена си, Шанейд, в преградената със завеси част от къщата, която наричаха свои покои. Сред откъслечните думи често чувах непозната дума — манчун. Когато питах за значението ѝ Маркан, възрастния прислужник, той се намръщи.
— Това е данъкът, който Донакад трябва да изплати на манастира през есента. Събират го всяка година и от пет години насам Донакад не може да го плати. Отпуснаха му още време, но дългът толкова нарасна, че ако изобщо успее да го изчисти, ще му трябват години.
— Защо дължи пари на манастира? — попитах.
— Туат като нашия трябва да има господар — отговори Маркан. — Много сме малки да оцелеем сами, затова полагаме клетва за вярност на някой крал, който ни защитава при нужда, в местните войни, споровете за пограничните земи и прочее. Ние му даваме подкрепата си, а него провъзгласяват за върховен крал на няколко туата или рангът му пораства. Дава ни и добитък, за който се грижим вместо него. Когато работата по полето приключи, му връщаме уговорената лихва в натура, под формата на мляко, сирене или телета, и помагаме с други неща.
— Но каква роля играе тук манастирът?
— Уговорката изглеждаше разумна по времето, когато я сключи дядото на Донакад. Според него абатството щеше да е по-умерен господар от предишния ни ри туатри, който вечно искаше войници за безкрайните си сръдни с околните крале или пък цъфваше със свитата си и оставаше със седмици, чувстваше се като у дома си и ни докарваше до просешка тояга. Дядото на Донакад измисли да преминем към манастира. Монасите нямаше да искат войници и нямаше да ни навестяват толкова често.
— И какво се обърка?
— Всичко вървеше добре почти двадесет години. После на новия абат започнаха да му идват велики идеи. Той и съветниците му започнаха да изкарват патрона си по-свещен от останалите светци, а манастирът им трябваше да превъзхожда другите манастири. Абатът започна да събира зидари и работници, да изгражда нови параклиси и да наема най-добрите ювелири за витражите. А това струва много пари.
Още лог н-енек6, помислих.
— Манастирският ковчежник започна да изисква по-големи налози от добитъка, който ни бяха наели, тъй като нашите стада измряха. Наследникът му на поста пък измисли нов начин за набиране на средства. Сега всяка есен монасите правят обиколка из туатите и показват свещените си реликви. Богобоязливите трябва да изплащат манчуна, данъка за манастира, за да продължи строежите си абатът. Ако питаш мен, дотогава ще минат още няколко поколения. Искат пари дори за мисионерите, които изпращат в чужбина.
Забележката на Маркан ми напомни за Тангбранд, войнствения мисионер на крал Олаф, който така се изложи в Исландия. Само че не знаех каква точно е религията на стареца, затова си замълчах.
— Кога се очаква да бъде следващото посещение на монасите?