— Патрон им е свети Киеран, празнуват деня му на деветия ден от септември. Така че вероятно ще ги видим през следващите седмица-две. Едно е сигурно: Донакад не може да погаси дълга си.
Някак очаквах реликвите на св. Киеран да са части от тялото му — бедрена кост или може би череп. Чувал бях, че поклонниците на Белия Христос боготворят тези зловещи останки. Оказа се, че нещата, които монасите донесоха след десетина дни са просто лични вещи — извитата глава на владишки жезъл и кожена торба, в която твърдяха, че се намира Библията на светеца. Жезълът определено бе доказателство на думите на Маркан, че манастирът е изхарчил големи суми за облажаването на светеца си. Закривеното парче старо дърво лежеше в изработено във формата на конска глава разкошно посребрено сандъче, обсипано със скъпоценни камъни. Вдигнаха лъскавото украшение така, че всички събрали се пред дома на Донакад да го видим и му се поклоним.
За моя изненада се отнасяха с още по-голямо благоговение към книгата. Твърдяха, че е същата чудотворна Библия, която св. Киеран винаги носел със себе си и изучавал през всеки свободен миг. Ставал да я чете при изгрев-слънце и залягал над страниците и късно през нощта, без почти да се отделя от нея. Разказът им неволно ми напомни за онзи ден през сенокоса, когато майка ми така и се изсушила след проливния дъжд във Фродривър. Един ден Киеран безразсъдно оставил книгата си отворена на земята. В отсъствието му паднал тежък дъжд. Когато светецът се върнал да прибере книгата, земята била подгизнала от влагата, но крехките страници били сухи като прахан и нямало нито петънце размазано мастило.
За да ни го докажат, монасите развързаха кожените ремъци на торбата, тържествено извадиха книгата и благоговейно ни показаха непокътнатите страници.
Подобни истории силно впечатляваха хората на Донакад, независимо че те не можеха да четат, нито да преценят колко стара е книгата. Последва доста неловък момент, когато групичката монаси в бозавите си дрехи, застанали насред пръстения под на дома на Донакад, поискаха да им се изплатят задълженията. Абатът се представляваше от ковчежника, висок, мрачен мъж, който с прискърбен, но категоричен тон отправи искането си. От мястото си до стената, при Маркан, видях, че Донакад изглежда сконфузен и засрамен. Предположих, че се решава съдбата на лог н-енека му. Донакад смирено помоли монасите да позволят на него и хората му да изплатят задълженията си на части. Обясни, че жътвата за пореден път ги е разочаровала, че ще остави за себе си колкото да не умре от глад и през цялата идеща зима ще доставя храна на манастира. После извади най-силния си коз: като задатък за намеренията си ще заеме на манастира единствения си роб и изработеното от него ще послужи за гаранция срещу годишния дълг.
Тъжният ковчежник погледна към мястото ми до стената. Вече не носех верига или окови, но белезите по китките издаваха, че съм роб.
— Много добре — каза, — ще приемем младежът да дойде да ни работи временно, макар и това да не е манастирска практика. Но самият благословен Патрик някога е бил роб, значи има прецедент.
Така от собственост на Донакад, ри туати на Уа Далай, преминах в ръцете на монасите на манастира „Св. Киеран“.
Глава седемнадесета
До ден-днешен гледам на времето, което прекарах в манастира, огромна благодарност и неподправена омраза и не знам дали да благодаря или прокълна тамошните си учители. Прекарах сред тях повече от две години, без да подозирам каква огромна привилегия е даденият ми достъп до знания. Съществуванието ми се струваше безсмислено и ограничено, и често в отчаянието си изпитвах страх, че Один ме е изоставил. Поглеждайки назад, осъзнавам, че страданията ми са били само бледо подобие на това, което Всемирния отец е претърпял. Бе пожертвал окото си, за да отпие от извора на мъдростта на Мимир и бе висял в адски мъки от Дървото на живота, за да научи тайната на руните. Аз трябваше да понеса само самотата, отчаянието, студа и глада, и безкрайното повторение на догмата. Манастира „Св. Киеран“ напуснах със знания, до които ежедневно прибягвах през остатъка от живота си.
Естествено това стана напълно случайно. В манастира отидох като роб, не човешко същество, и бъдещето ми бе мрачно като сивия есенен ден, в който пристигнах. Бях вноска за погасяване на дълг и единствената ми стойност се съдържаше в ръчния труд, с който щях да намаля неизплатените дългове. Затова и ме зачислиха като момче за всичко при каменоделците, с които и щях да остана, да мъкна и режа камъни, да точа длета и да опъвам макари и въжета, докато остарея и стана прекалено слаб за подобни прости задачи. Но боговете ми бяха предопределили различна съдба.