Манастирът е построен на върха на едно било от източната страна на бавна река, най-голямата в Ирландия. Също както домът на Донакад не бе дворец в обичайния смисъл на думата, и „Св. Киеран“ не представляваше внушителна сграда, а пръснати по хълма каменни параклиси, с разхвърляни помежду им скромни постройки, които приютяваха монасите, книгите и работилниците. Всичко това бе обградено от пръстен вал, който монасите наричат валум. Манастирът може да бе скромен — малки стаи, ниски врати, прости килии, но амбиции му бяха епохални. В „Св. Киеран“ срещнах монаси, които бяха пътували из кралските дворове на Европа и проповядвали пред крале и принцове. Други задълбочено бяха запознати с древната мъдрост. Имаше художници и опитни занаятчии и наистина превъзходни поети, много бяха искрени сейли де, слуги Божии, както се наричаха. Неизбежно обаче сред тях имаше и глупаци, лицемери и садисти, които носеха същото расо.
Абат по мое време беше Айдан. Висок, оплешивяващ и безцветен мъж, с избелели сини очи и венец къдрава руса коса, изглеждаше така, сякаш са източили кръвта му. Прекарал бе целия си съзнателен живот в манастира, в който постъпил още като дете. Дори се говореше, че бил синът на предишния абат, въпреки че бе минал повече от век, откакто на монасите са позволявали да се женят. За пред света съблюдаваха строго безбрачие, но все още имаше такива, които поддържаха редовни връзки с жените от разрасналото се покрай светата обител село. Каквито и да бяха корените му, абат Айдан бе студен като риба и консервативен, но амбициозен. Ръководеше манастира по наследените от предците си непоклатими правила и странеше от нововъведенията. Предполагам сам би определил силата си в преклонението пред дългосрочните интереси и оцеляването на братството. Възнамеряваше да остави манастира по-силен и с осигурено бъдеще, и ако сухар като него изобщо осъзнаваше колко крехко и преходно е човешкото съществувание, то го правеше единствено и само за да съсредоточи енергията си върху по-трайните материални основи. Затова и абат Айдан бе насочил цялото си старание за увеличаване репутацията на манастира, надграждайки по-скоро материалните чудеса, а не светостта му.
Беше вманиачен на тема икономии. Брат Марианус, ковчежникът, се срещаше с абата по-често от всеки друг монах и се предполагаше да му дава почти всекидневен отчет на дължимите на манастира пари, данъците, настоящата стойност на притежаваното и разходите по управлението. Самият абат Айдан не бе алчен. Интересуваше го само престижът на „Св. Киеран“ и знаеше, че за нарастването му е необходим постоянен паричен приход. Жестока разправа чакаше всеки, застрашил този доход. В годината, преди да се озова в манастира, хванали кражба на манастирски овце. Виновникът бил публично обесен пред самата света обител. Още по-голямо раздвижване имало през втората година на управлението на абата. Млад послушник избягал с няколко не особено ценни предмета — два метални съда от олтара и няколко страници от незавършен ръкопис от скриптория. Младежът изчезнал в нощта и успял да стигне чак до земите на туата си. Абат Айдан отгатнал за къде се е отправил и изпратил подире му потеря, чиито заповеди били да възстановят откраднатото и да доведат под стража провинилия се. Една от първите истории, които чух след пристигането си в „Св. Киеран“ — разказана ми с възмутен шепот, — бе как довели младия монах на дълго въже, с оковани ръце и разкървавен от камшици гръб. Другите монаси очаквали да му бъде наложено строго покаяние и останали озадачени, когато след само една нощ престой в манастира младежът бил отведен незнайно къде отвъд реката. След около месец до монасите стигнал слухът, че е оставен да умре от глад в една дълбока яма. Очевидно би било светотатство да се пролее кръвта на човек, на когото предстои да посвети живота си на Църквата, затова абатът възкресил този рядко използван метод на екзекуция.
Вещото финансово управление на абата носеше невероятна печалба. „Св. Киеран“ отдавна бе известен със скриптория си, чиито ръкописи с изящни илюстрации бяха прочути в цяла Ирландия, но сега за възхвалата на манастира и на Господ бяха впрегнати и много други умения. Абат Айдан окуражаваше обработката на скъпоценни камъни, емайл и стъкло. Много от хората, които изработваха ювелирите му бяха монаси. Създаваха предмети с изключителна красота по технологии, почерпени от древните текстове или научени в чужди страни. Често обменяха идеи със занаятчиите, които прииждаха в манастира, привлечени от репутацията му на щедър покровител на изкуствата.