Назначиха ме да работя при един от тези майстори, каменоделеца Сер Кредин. Сер Кредин имаше изненадващо крехък вид за човек, прекарал живота си в обработка на огромни каменни блокове с чук и длето. Бе от един далечен район на югоизток, където камъните от само себе си се трошат на кубове и плочи, и туатът му от незапомнени времена бе раждал каменоделци. „И последният глупак, казваше, може да раздроби каменен блок със сила, нужно е умение и въображение да видиш «формата» му и да знаеш как да я извлечеш от него. Това вече е дарба от Бога.“ Когато за първи път чух тази забележка, помислих, че благодари за уменията си на Белия Христос.
Абат Айдан го бе натоварил да изработи внушителен нов каменен кръст за манастира. Основата трябваше да представя сцени от Новия завет, а по дръжката да бъдат гравирани най-прочутите чудеса на св. Киеран. Монасите бяха дали на скулптора груби скици — възкресението на Белия Христос от гроба, разбира се, и дивата мечка, която в уста донесла клонки за първата колиба на св. Киеран — и следяха картините да бъдат правилно прехвърлени върху камъка. Оттам нататък обаче монасите бяха почти безсилни и всичко зависеше от опитните ръце на Сер Кредин. Само един майстор каменоделец знае какво ще се получи от всеки каменен блок и владее финото изкуство да насочва и обучава окото на зрителя. И разбира се, нанесеш ли удар с длетото, връщане назад няма, не можеш да изтриеш направеното, да започнеш наново и да изличиш мига.
Когато ме зачислиха към групата му, Сер Кредин вече почти привършваше масивната правоъгълна основа. Отнела му бе пет месеца усилен труд. Отпред, увит в саван, Христос се издигаше от ковчега си под погледа на двама войници с шлемове; на задната страна Петър и Христос ловяха човешките души с рибарска мрежа. Двата по-малки крайни панела бяха прости фасетки, издялани от главния помощник на Сер Кредин; самият майстор вече работеше по голямата вертикална дръжка. Беше от твърд гранит, донесен със сал по реката и с мъка извлачен по хълма към работилницата. Когато пристигнах, камъкът лежеше на една страна под навес. Повдигнали го бяха на дървени блокчета, за да бъде на удобна височина на Сер Кредин. Първата ми задача бе да събирам каменните отломки от калта и по здрач да закривам полузавършената работа със слама срещу студа. По принуда изпълнявах и ролята на нощен пазач, тъй като не ми дадоха легло и спях свит върху балите слама. Преди закуска се нареждах при останалите слуги и просяците, които идваха в кухните за мляко и овесена каша. Закусвах клекнал при огромния каменен блок, който бързо се превърна в център на моето робско съществувание. След няколко дни събиране на отломки ме „повишиха“ да забърсвам камъка всеки път, когато мълчаливият майстор — Сер Кредин — никога не коментираше хода на работата си и лицето му бе лишено от всякакво изражение дори и когато оглеждаше творбата си или правеше почивка.
След месец вече острех длетата на Сер Кредин и отговарях за метлата, а майсторът дори ми позволи да нанеса няколко удара по съвсем грубата работа, където нямаше и най-малка вероятност да напакостя с нещо. Въпреки обездвижената си лява ръка открих, че съм достатъчно сръчен и мога да издялам истинска фасетка. Открих и че подобно на много майстори, под неприветливата си външност Сер Кредин е добър и изключително наблюдателен човек. Забелязал бе, че съм по-любознателен от останалите и при възможност обикалям и изучавам манастира, и разглеждам поучителните релефи по каменните кръстове. Верен на себе си Сер не каза нищо. В крайна сметка беше майстор, а аз прост работник.
Късно една вечер, когато основата на дръжката на кръста бе приключена, прилежно изгладена и разграфена в ъглите, готова да бъде поставена в гнездото ѝ на пиедестала, Сер Кредин изряза двадесетина странни резки. Изчака работниците да си тръгнат и сигурно с мисълта, че никой не го гледа, вдигна длетото и издяла чертите през един от ъглите. Направи ги толкова фино, че едва се виждаха, а и след като дръжката влезеше в гнездото, щяха да останат погребани. Ако не го бях забелязал случайно да се навежда над камъка с финото длето в ръка, нямаше да знам къде да ги търся. Когато си тръгна, приближих камъка и опитах да отгатна предназначението им. Определено не бяха поръчани от абата и монасите. В началото ги взех за руни, но пък бяха много по-прости от руните, които познавах — просто черти, някои дълги, други къси, групирани по няколко или наклонени настрани. Издялани бяха така, че едни оставаха от предната страна на разграфения камък, други на съседната страна, а трети пресичаха и двете. Бях напълно озадачен. След известно време се зачудих дали не ми се губи някоя скрита подробност. Прокарах пръсти по резките, но смисълът им все така ми губеше. Взех парче плат и въглен от пепелта на разпаления за обяда огън и с въглена прехвърлих върху плата символите. Изпънах парцала на земята и тъкмо се готвех да коленича и да го разгледам, осъзнах, че някой ме гледа. На вратата на една от монашеските колиби стоеше Сер Кредин. Вместо да се прибере в килията си както обикновено правеше, бе дошъл да види отново работата си.