— Какво правиш? — попита строго и тръгна към мен. Никога не го бях виждал така ядосан. Скочих на крака, но бе твърде късно да скрия овъгленото парче плат.
— Опитвах да разчета резките по дръжката на кръста — изпелтечих. Усещах, че лицето ми пламти.
— Как така да „разчетеш“ — изръмжа майсторът.
— Реших, че са руни — признах.
Сер Кредин ме изгледа изненадан и изпълнен със съмнение.
— Знаеш да четеш руни? — попита той. Кимнах. — Ела с мен — лаконично рече Сер Кредин и бързо прекоси хълма до мястото, където бяха погребани монаси и някои умрели по време на поклонението си в светото място пилигрими. Хълмът бе осеян с паметни плочи. Само че Сер Кредин не се интересуваше от сетния пристан на монасите. Пристъпи пред нисък, плосък камък, побит дълбоко в земята. Горната му страна бе покрита с издялани символи.
— Какво пише тук? — попита той. Дори не се замислих. Надписът бе прост и който и да го бе направил, бе използвал опростена форма на фударка.
— В памет на Ингалд — отговорих и се осмелих да изкажа и мнение. — Сигурно е бил викинг или гал, умрял по време на посещението си в манастира.
— На повечето викинги, посетили това място, не са издигали паметни плочи — отново изръмжа майсторът. — Идвали са с корабите си по реката, за да грабят и обикновено са изгаряли целия манастир до основите. Без каменната му част, разбира се.
Без да отговарям, зачаках каква ще бъде следващата стъпка на господаря ми. Във властта на Сер Кредин бе да ме накаже жестоко. Прост роб, при това езичник, докоснал се до скъпоценния кръст на абата заслужаваше бичуване.
— Откъде си се научил да четеш руни? — попита Сер Кредин.
— В Исландия, а преди това в Гренландия и на едно място, наречено Винландия — отговорих. — Имах добри учители и научих някои разновидности, стари и нови.
— Значи имам помощник, който може да чете и пише, пък било и по свой си начин — каза учуден майсторът. Обяснението ми като че го задоволи.
Върнахме се при мястото, където огромната дръжка на кръста лежеше на скелето. Сер Кредин взе въглена, който бях използвал, изнамери парче плоско дърво и заглади единия му край с длетото си.
— Знам няколко руни и често съм се чудил дали има връзка между тях и моето писмо. Само че досега не съм имал възможност да ги сравня. — Направи няколко драски по ръба. — Сега ти — подаде ми дъсчицата и въглена. — Това са буквите, с които аз и предците ми си служим от поколения. Ти напиши своите букви, фударка или както там им казваш.
Над знаците надрасках буквите, на които ме научи преди толкова много години Тиркир. Още докато ги пишех, видях, че няма никаква прилика с писмото на майстора. Моите руни бяха с по-сложна форма, под ъгъл, а понякога и затворени вътре в себе си. Бяха и повече на брой от знаците на Сер Кредин.
Подадох му дъсчицата. Той поклати глава.
— Сам Огмий не би го разчел — каза.
— Огмий? — Не бях чувал името преди.
— Казват му и Медноустия или Слънцеликия, зависи с кого говориш. Научил е хората да пишат. Затова наричаме писмото си огам.
— Според моите учители тайната на писмото открил Один, което може би обяснява разликите в двете системи — осмелих се да предположа аз. — Два бога, две писмена. — Разговорът ни ми вдъхна смелост. — Какво точно написа на дръжката на кръста? — попитах аз.
— Името си и имената на баща ми и дядо ми. Открай време е обичай в семейството. Дяламе сцените, които ни наложат хора като абат Айдан, гордеем се с работата си и я вършим добре. Но накрая винаги се прекланяме пред миналото и тези, които са ни дарили с дарбата и които ще ни я отнемат, ако не им отдадем нужното уважение. Затова оставяме знака си, както ни е учил Огмий. Ще му направя и малко приношение под дръжката в деня, в който този кръст бъде поставен на пиедестала му.
Сер Кредин с нищо не издаде какво бе решил вечерта, когато узна, че мога да чета и пиша. Три дни по-късно ме извикаха при брат Сенесак. Познавах го по физиономия и знаех каква добра репутация имаше сред монасите. Беше сърдечен, енергичен мъж, може би на петдесет. Често го виждах да крачи, червендалест и с изражение, излъчващо спокойна целенасоченост, из манастира. Знаех, че отговаря за обучението на младите монаси и се ползва с популярност сред тях заради добродушния си нрав и очевидната си загриженост за благосъстоянието им.