— Влез — повика ме Сенесак, когато нервно се заковах на прага на малката му килия. Живееше в кирпичена колиба, обзаведена с маса, стол и сламеник. — Нашият майстор ми каза, че можеш да четеш и пишеш, и че си будно момче. — Погледна ме проницателно, отбелязвайки раздърпаната ми риза и следите от окови по китките ми. — Казва и че си трудолюбив и сръчен, и че след време можеш да бъдеш ценно попълнение за манастира. Какво мислиш?
Толкова бях изненадан, че не се сетих какво да отговоря.
— При нас постъпват не само синовете на заможните — продължи Сенесак. — Всъщност по традиция окуражаваме талантливите младежи. Със своите умения те често допринасят за манастира повече от материалните блага, които носят по-богатите ни послушници.
— Благодарен съм за загрижеността ви и на Сер Кредин, за добрите думи — отговорих, опитвайки се да спечеля поне миг да подредя мислите си. — Не съм си представял, че животът ми ще протече така. Но първото ми опасение е, че не съм достоен да отдам живота си в служба на Господ.
— Малцина новопостъпили са напълно сигурни в призванието си от мига на пристигането си тук, а и да са, аз лично имам едно наум за тях — отговори меко той. — Както и да е, смиреността е едно добро начало. А и никой не очаква да станеш веднага монах. Ще започнеш като послушник и като толкова много твои предшественици, под мое наблюдение ще изучиш почините на братството.
Беше предложение, което никой роб не би отхвърлил. Нямаше кой да плати откуп за мен, бях далеч от родните места и допреди миг, без никакво бъдеще. Отведнъж ми се предлагаше нова идентичност, дом и сигурно бъдеще.
— Вече обсъдих случая ти с абата — продължи Сенесак, — и въпреки, че той не е особено ентусиазиран, се съгласи, че трябва да ти дам възможност да докажеш на какво си способен. Думите му обаче бяха, че може да намериш службата на Господ за по-тежка от робството при един каменоделец.
Хрумна ми, че може би Один най-после е отворил очи за бедата ми и ми изпраща тази внезапна възможност.
— Разбира се, че с радост ще постъпя в манастира, на място по ваше усмотрение.
— Отлично. Сер Кредин каза, че името ти е Торгилс или Торгайс. Звучи твърде езическо. По-добре да си избереш ново, християнско име. Някакви предложения?
Замислих се малко, преди да отговоря, после — тихо отдавайки дан на Один Измамника — казах:
— Бих желал, ако може, да приема името Тангбранд. Така се е казвал първият мисионер, отнесъл учението на Белия Христос в Исландия, откъдето са родителите ми.
— Добре, нямаме друг монах с такова име. Значи от тук насетне ще бъдеш Тангбранд и ще се постараем да не посрамиш кръстника си. Може би някой ден ще се върнеш да проповядваш в Исландия.
— Да, господарю — смотолевих.
— Да, братко, не господарю. А и тук не казваме Белия Христос, само Христос или Исус Христос, нашият господар и спасител — отговори той, толкова искрено, че се почувствах леко засрамен. Надявах се никога да не открие колко катастрофално се бе провалил Тангбранд в битката със старата вяра.
Както и бе предупредил абата, физически животът на послушник в „Св. Киеран“ не се различаваше особено от дните ми при Сер Кредин. Задачите, които бях изпълнявал като роб, прозираха и в новите ми задължения. Вместо да премитам каменните отломки, метях килиите на монасите и изхвърлях помията. Вместо чука и длетото, сега стисках мотика и с часове блъсках приведен над каменистата почва по манастирските ниви. Дори дрехите ми бяха почти същите: преди носех широка туника от евтин плат, привързана с връв през кръста. Сега имах малко по-хубава туника от неизбелен памук с въжен колан, и сиво вълнено наметало с качулка; преди ходех бос, сега носех сандали. Основната промяна — към по-лошо бе дисциплината. Като роб от мен се очакваше да ставам призори и работя по цял ден, ако изкарам късмет с почивка за обяд, след което се свивах за добре заслужен сън, за да събера сили за следващия ден. Един монах, открих, почива много по-малко. Той става по тъмно, за да каже молитвите си, работи на полето или в скриптория, повтаря молитви през точни интервали от време и често си ляга по-изтощен и от роб. Дори храната не му носи кой знае каква утеха. На един роб върви да бъде недохранен, но и монасите ядяха съвсем малко по-добра, проста храна и често постеха. Сряда и петък в „Св. Киеран“ бяха дни за пост и по-младите сред нас по възможност си издействахме двойни порции в четвъртък.
Всичко това обаче бе почти без значение. Благоволението на Сенесак отвори пред мен вратата към знанието и веднъж престъпил прага, се изгубих очарован в този непознат за мен свят. Като роб ми признаваха само ума на роб и ме учеха на неща, които се отнасяха за работата ми — как се лъскат тенджери с пясък, как се рине торф, как да оправя изкривената дръжка на плуг, като я накисна в топла вода. Сега ме учеха на невероятно много и всевъзможни неща. Започнахме, разбира се, с римските букви. Сенесак ми даде книга с упражнения и малък дървен калъф с две восъчни плочи, на които написа буквите с метално стило. Мисля, че дори той се впечатли от това, че научих цялата азбука само за три дни, и че до края на седмицата вече пишех смислени и относително безгрешни цели изречения. Може в мозъка ми да имаше механизъм, вече добре развит от руните — познанията за които държах в тайна — и той просто да се бе отпуснал от бездействие. Сега му трябваше само стимул и практика. Съучениците и учителите ми скоро започнаха да гледат на мен като на дете чудо. Може би за това мое умение спомогна и комбинацията от викингска и ирландска кръв, все народи, които силно ценят ритъма на езика. След по-малко от шест месеца вече четях и пишех на църковен латински и почти свободно си служех с френски, който изучавах от един брат, живял няколко години в Галия. И немският и езикът на англичаните ми представляваха малка трудност, тъй като бяха сравнително близки по произношение и речник до собствения ми език. След две години вече четях и гръцки.