Талантът ми запазваше благоволението на абат Айдан. Имах чувството, че само чака да кривна от правия път и да се опозоря, но дори той трябваше да признае, че съм звездата на манастира в основното изпитание за паметта — изучаването на псалтира със своите сто и петдесет псалма, с които се молехме и пеехме при богослужение. Обикновено на един монах му трябват години, за да научи елия псалтир наизуст, а повечето от монасите по онова време знаеха само най-известните и често повтаряни псалми. Изненадващо и за самия мен, открих, че само веднъж като чуех нещо, го запомнях дума по дума; скоро пеех куплетите, ред по ред, докато повечето ми съученици завалваха думите или се присъединяваха само на припева. Някой обаче отбеляза, че това понамирисва на работа на дявола, защото, макар и да знаех думите, пеенето ми бе фалшиво, и дразнеше и обиждаше слуха.
Познанието на латинското писмо значеше, че вече мога да попивам всякаква информация от книгите. В началото ми бе трудно да получа достъп до библиотеката на манастира, защото брат Ейлби, библиотекаря, вярваше, че книгите са по-ценни от хората. И в известен смисъл имаше право, както признах, когато ме зачислиха да работя в скриптория. Поверените му ръкописи бяха гордостта на „Св. Киеран“ и невероятно ценни, дори само физически. За един-единствен голям том са нужни кожите на повече от сто телета, колосална инвестиция в една страна, в която богатството се измерва в добитък. В крайна сметка брат Ейлби започна да ми има доверие дотам, че да ми позволи да се ровя по лавиците с книгите. Открих, че повечето са библии, основно копия на евангелията, но имаше и трудове на класически автори като Вергилий, Хораций и Овидий, както и християнска поезия от Пруденций и Авсоний. Любимата ми книга бе един трактат по география от испански монах на име Изидор. Прекарах часове в бленуване по описаните от него екзотични страни, без да подозирам, че един ден ще имам възможността да видя много от тях. Като сврака можех да запаметя ефектни цитати несвързана информация и произволните ми заемки от сериозните текстове скоро започнаха да дразнят учителите ми, по-възрастните и учени монаси, имащи задължението да преподават на послушниците предмети като история, право и математика.
От нас, послушниците, се очакваше не просто да трупаме знания, но да съхраним и разпространим най-ценните му елементи, а именно Светото писание, с други думи, да го преписваме. Раздадоха ни пак восъчните плочи и ни показаха как с метално стило и линийка се изписват буквите. Повтаряхме урока отново и отново, докато не ни обявяха за достойни да преминем на вече използван велен, по който повтаряхме едва забележимите, избелели линии, оставени от преписвачите преди нас, докато схванем принципа. На този етап вече сами правехме мастилото си от сажди от кандилата и комините. Едва когато започнехме да изписваме перфектно diminuendo, започвайки с голяма главна буква, следвана от все по и по-малки, докато окото вече не можеше да ги различава, на най-сръчните от нас се позволяваше да преминат на чист велен. Тогава и разбрах защо манастирът се нуждае от несекващ приток млади монаси за прочутия си скрипторий. Причината бе същата, поради която имаше нужда от стада телета и агнета за велена — младите животни предоставяха перфектно чиста кожа, младите монаси — остро зрение. Най-добрите ни преписвачи бяха младежи, до мъже на средна възраст, сръчни, с добро зрение и забележително въображение.