Странно, материалите, предназначени да галят окото, в паметта ми са се запазили с миризмите си. За да омекнат космите и паднат по-лесно при изстъргването, накисвахме необработената кожа в зловонна смес от животински изпражнения и вода, след което я стабилизирахме във варовиков разтвор и тя замирисваше остро и свежо. Най-доброто ни червено мастило се правеше от шикалки, които миришат на кисело. Що се отнася до зеленото и синьото, видя ли тези цветове, още ми се струва, че подушвам морето. Получавахме ги от изстискания сок на крайбрежни молюски. Оставяхме течността да ферментира на слънце, при което екстрактът се променяше от зелен, в син, до пурпурен, без да губи миризмата на гниещи вътрешности на риби, която допълваше вонята на рибена мас, спойката на мастилото.
Превръщането на зловонните изходни материали в красотата на страницата само по себе си бе чудо. Никога не съм бил особено добър преписвач или илюстратор, но овладях достатъчно техники да оценя нужното умение. Гледах как един от най-добрите ни илюстратори украсява първата буква на Евангелието, затаил дъх при мисълта каква загуба ще е, ако ръката му потрепери. За тази работа е нужна твърда ръка и фина четка — за най-деликатните рисунки предпочитаха четка от косъмчета от катериче ухо — и рядка комбинация от въображение и геометрична дарба да преплиташ мотивите, които се увиват и извиват като филизи на неземно цвете. Интересно, напомняха ми рисунките, които бях видял — сякаш толкова отдавна — по изящния нос на кораба на крал Сигтригур. Откъде идва приликата между християнските главни букви и викингските кораби, не знаех. Още по-странно бе, че много от розетките завършваха с озъбена фигура. На кърмата на военните кораби я слагат, за да всеят страх у врага, но за нищо на света не можех да проумея какво прави в Светото писание. С това не твърдя, че отдадох кой знае колко размисъл по въпроса. Моят принос в преписите бе от време на време да вписвам някой ред в черно, със ситните букви, предпочитан от абат Айдан, защото така на всеки скъп квадратен сантиметър велен се побираха повече думи. Моята задача бе да запълвам червените точки и ромбове, богато пръснати за украса. Работата понякога отнемаше часове, тъй като броят на орнаментите често достигаше стотици на страница.
Може би съм създал погрешно впечатление, че животът ми като послушник преминаваше по нивите, в класната стая или скриптория. Религиозното обучение бе нечовешки строго и за нещастие поверено на брат Огън, пълна противоположност на добрия брат Сенесак. Външният вид на брат Огън лъжеше. Изглеждаше благ, с тъмна коса и много тъмни очи, сякаш искрящи от чувство за хумор. Дори гласът му бе боботещ и веселяшки. Но всеки ученик, приел го автоматично за добряк, скоро се убеждаваше в грешката си. Брат Огън имаше зъл нрав и ужасно чувство за непогрешимост. Основният му метод на преподаване бе ученето наизуст. Искаше от нас да наизустяваме страница след страница от евангелията и писанията на Бащите на църквата, и после ни изпитваше върху текстовете. Любимият му похват бе да изпита някое момче и когато жертвата се запъне или сбърка, изведнъж да се обърне към друг ученик и да му изкрещи да продължи. Ужасен, вторият със сигурност бъркаше и тогава наставаше часът на брат Огън. Сграбчил двамата за косата, учителят ни продължаваше рецитацията сам, натъртваше на думите през стиснатите си зъби и с намръщено лице отмерваше фразите, като удряше една в друга главите на нещастниците.
Всеки послушник — трябва да бяхме около тридесетина — се нагаждаше по свой начин към неприветливия свят, в който се бяхме озовали. Повечето малодушно се пречупваха и следваха наложените им правила и рутина. Малцина изпитваха искрен ентусиазъм към монашеския живот. Един младеж — казваше се Енда и беше малко слабоумен — си науми да подражава на светите отшелници и без да уведоми никого, се изкачи на върха на кръглата кула. Това бе най-ефектната постройка в „Св. Киеран“, изящна каменна стрела, в дните на викингските набези служила за наблюдателница, а сега за камбанария. Енда се качи на самия връх, където естествено не можехме да го видим и остана там четири дни и нощи, докато ние останалите го търсихме безрезултатно. Разбрахме къде е едва когато чухме немощните му викове за хляб и вода, и видяхме края на спуснатото въже — не беше преценил правилно височината и то не стигаше до долу. Брат Сенесак организира малък спасителен отряд, качихме се и свалихме Енда, вече твърде слаб да ходи сам. Отведоха го в лечебницата, където се възстанови, но случилото се като че ли още повече увреди главата му. Не знам какво се е случило с него, по всяка вероятност е станал монах.