Глава осемнадесета
За двете години в „Св. Киеран“ се сприятелих само с един от съучениците си. Колман бе изпратен в манастира от баща си, заможен фермер. Стадата му били нападнати от чума и фермерът се помолил на св. Киеран и натъркал болните животни с кал, замесена с прах от пода на параклиса на светията. Всички животни оздравели, а фермерът бил толкова благодарен, че дал момчето — най-необещаващото измежду шестимата си синове — при монасите, за да се отблагодари на светеца за намесата му. Едър и верен, Колман заставаше на моя страна, когато другите послушници, ревниви, че ги засенчвам в класната стая, се обединяваха срещу ми и ме подиграваха за чуждоземните ми корени. Аз му се отплащах, като му помагах с уроците — падаше си малко зубрач. Двамата бяхме добра комбина, поставехме ли си за цел да разчупим каноните на монашеската дисциплина.
Спалните ни помещения се намираха от северната страна на манастира и през нощта по-смелите понякога прескачаха манастирския синор, за да вкусят от тайните на външния свят. Промъквахме се сред къщите, израснали покрай „Св. Киеран“, от сенките наблюдавахме как живее простолюдието и през тънките стени подслушвахме кавгите и разговорите им, плача на бебетата, пиянските песни и хъркането. Внимавахме, защото имаше и такива, които биха ни издали на абата. А наказанието за това бе сурово, проснат по лице на пръстения под да рецитираш три или четири часа епитемии. В най-лошия случай ни караха да застанем с протегнати ръце, като кръст, докато ставите ни застържат от болка и под зоркия поглед на някой по-дебелокож брат да рецитираме, отново и отново „Прося опрощение, Господи“, „Вярвам в триединството“, „Моля Те за милост“. Милост нямаше. Един от послушниците, за втори път уличен в нощни набези, получи двеста удара с камшик.
Недалеч от манастира, скрит в гората имаше малък каменен параклис. Не знаехме кой го е построил или с каква цел; монасите твърдяха, че не знаят нищо по въпроса. Малката постройка беше изоставена и бавно се разпадаше, но криеше, както открихме, своя тайна. Не знам кой от послушниците пръв откри неприличната скулптура. Трябва да е бил някой със забележително зрение, защото издяланият камък бе сбутан сред камънаците на входа и при нормални обстоятелства би убягнал на окото. Който и да бе, спомена за находката на приятелите си, те на свой ред на останалите ученици, докато накрая статуята се превърна в нещо като талисман. Викахме ѝ Разгонената вещица и в един или друг етап от живота си се промъквахме, за да я съзерцаваме в параклиса. Беше гротескна като странните, озъбени зверове в книгите жена не в първа младост, гола, с три огромни гърди, увиснали от изпъкналите ѝ ребра. Седеше разкрачена, с ангелска усмивка и с пръсти разделяше устните към най-тайното си място. Цялостният ефект бе едновременно еротичен и демоничен.
„Откровенията“ на Разгонената разбира се възбуждаха доста непристойни разговори, в по-голямата си част невежи догадки, тъй като много рядко общувахме с жени. Дори може да се каже, че страховитата поза на Разгонената ни служеше за спирачка. Няколко от послушниците така се стреснаха и отвратиха от реализма на скулптурата, че се съмнявам някога изобщо да са докоснали жена.
При мен не бе така. Изпитвах живо любопитство към противоположния пол и отделях доста време на опити да завържа запознанство с някоя моя връстница. Това бе едва ли не невъзможно. В манастира бяхме само мъже, а единствените редовни посетителки бяха жени, дошли от селото, за да посетят лечебницата или да се помолят в многобройните параклиси. Те за нещастие рядко биваха млади или привлекателни. Понякога зървахме някоя красива, неомъжена жена сред поклонничките в светилището на „Св. Киеран“; по-младите монаси я зяпахме в забвение, като си повтаряхме, че в любопитството ни няма нищо лошо, тъй като изкушението е само временно, а те ще останат няколко часа, след което завинаги ще изчезнат от живота ни.
Така бленуваната възможност да се запозная с момиче на моя възраст ми предостави, неволно, не кой да е, а брат Ейлби, библиотекарят. Нашият стожер на писаното слово бе така загрижен за благополучието на скъпоценните си томове, че увиваше всички по-важни книги в дълги ленени ленти, които после прибираше в кожени чанти, сачели. Един ден реши, че сачелът на Библията на самия свети Киеран — същата, която изложиха на показ пред дома на Донакад в деня, в който ме предадоха за роб на манастира — се нуждае от поправка. За всяка друга книга в библиотеката брат Ейлби би поръчал нов сачел, но чантата на Библията бе нещо наистина специално — твърдеше се, че е ушита от самия светия. Или и дума не можеше да става да го изхвърлят и да поръчат нов. В същото време бе така раздърпан, че не правеше чест на паметта на светеца. Брат Ейлби реши да повери поправката на Бладнак, майстор от селото, изкусно владеещ дългия сляп бод. При тази техника конецът не се вижда — иглата, вместо да мине през кожата, се обръща и се прокарва по дебелината ѝ, и се изкарва на известно разстояние от мястото, откъдето е влязла. Доста рисковано е обаче да използваш бода на стара, крехка кожа. Имаш само една възможност да вкараш иглата, но не можеш да измъкнеш върха, тъй като оригиналната структура вече е нарушена. Затова и брат Ейлби искаше сачелът на св. Киеран да бъде поправен така, че за окото на незапознат да изглежда, че сачелът изобщо не е бил повреден. Бладнак бе единственият, способен да се справи със задачата.