Джейхан Алтънйелеклиоглу — Синът на вдовицата
На Демет…
Почитаемият Майстор:
„Братя, нека запазим тайните
на най-сигурното място — в сърцата си.“
От масонския ритуал за Първа степен:
По друго време.
Картепе, Сапанджа[1]
Тази сутрин Самуел Коен беше щастлив. Дори внезапното посещение на Шеба Раам преди отпътуването му за Йерусалим тайно от медиите и безпокойството на цялото семейство при връщането му с хеликоптера на следващия ден не развали настроението му. Наистина не беше лесно да посрещне най-богатия човек в света без знанието на журналистите.
Съпругата му успя да подготви имението за двайсет и четири часа. Като към прислугата им се добавеше армията бодигардове и помощници на Бенжамин, беше настанал същински ад, но всичко премина. Преди Бенжамин да си тръгне, Сара го поласка с думите: „Никога няма да ви забравим, господин Раам“. Отговорът му просто смърдеше на високомерие: „Сигурен съм, госпожо. Зная, че няма да ме забравите.“
„Глупак! Вече те забравихме“, промърмори си Самуел.
Е, да, идването в Турция на евреина с къдрави коси, гърбав нос и тежък поглед, на когото се кланяха държавници и крале, преспиването в дома му, макар и за една нощ, бяха погъделичкали суетността му. Разчуеше ли се за посещението на Бенжамин (а Самуел щеше да направи всичко възможно за това), конкурентите му щяха да се пръснат от завист и да се паникьосат с кого всъщност си имат работа — с Коен или с Раам, но дотам.
Отвори прозореца. Пред него се ширна безкрайната гора, стигаща до езерото. Вдъхна дълбоко чистия въздух и се протегна. Все още не разбираше целта на посещението на Раам. Самуел Коен се смяташе за крал на бизнеса в Турция, но Бенжамин Шеба Раам беше друго нещо. Беше царят на света, кралят на кралете. Беше император. И защо императорът го посети? Нямаше отговор на този въпрос. Беше поговорил за инвестиции и международното положение, проведе един телефонен разговор и си замина.
А последният им разговор беше странен колкото посещението:
— В Ню Йорк ли се връщате, господин Раам?
— Аз винаги се връщам в Йерусалим, Самуел. Където и да съм по света, винаги се връщам в Йерусалим. Където и да отида, винаги тръгвам оттам. Това е свежо начало за мен. Помириша ли светия въздух на Йерусалим, мога вече да отида където трябва.
Самуел се ядоса на себе си заради зададения въпрос. Беше изпаднал в неловко положение. Човекът щеше да предприеме в Йерусалим кампания, която да изправи света на крака; естествено, че отиваше там. За какво ставаше дума? За хиляда деца?
Не беше изтръгнал названието на проекта. И все пак трябваше да покаже, че няма да остане в сянка.
— През последните години — започна, подсмивайки се под мустак — май вместо на святост, замириса на кръв и барут, господин Раам. И на касетъчни и фосфорни бомби.
Раам сякаш не го чу. Вперил поглед в празното пространство, като че виждаше нещо там, промърмори:
— Свещеният Йерусалим. Майка на всички ни. Меката на израелците.
Обърна се и въздъхна, преди да се отправи към хеликоптера. После попита:
— За теб не е ли така, Самуел? — тонът му беше по-скоро обвинителен, отколкото въпросителен.
Странен човек беше Бенжамин Раам. Но никой нямаше право да съди хората с несметно богатство като неговото.
— Ти пък като че ли не си странен! — промърмори си Самуел. Ако питаха Сара, щеше да изброи стотици негови странности. А ако се прибавеха и странностите в бизнеса му, нямаше да имат чет и брой.
Реши, че трябва да изхвърли от ума си и странността, и необичайното посещение на Бенжамин. Какво ли имаше наум? Скоро ще се разбере, помисли си. Сега трябваше да се съсредоточи върху по-важни неща. Днес непременно следваше да приключи сделката с японския холдинг. Вече нямаше никакви пречки. Накрая онези с дръпнатите очи бяха клекнали пред условията му.
От малката работилница, наследена от баща му, беше направил промишлен гигант, произвеждащ почти всичко. Ако беше жива, майка му щеше да каже на баща му: „Видя ли, Яков, синът, за който твърдеше, че няма да стане човек, сега е на върха в Турция.“
И това беше истина. Самуел Коен беше на върха. От седем години „СамБер Холдинг“ се нареждаше на второ място сред петте най-мощни фирми в Турция. Сключеше ли този договор, вече можеше да провъзгласи империята си. Върху нощното шкафче до великолепното легло стоеше последният брой на „Форбс“. На корицата се кипреше Самуел. Под снимката пишеше: „Името на чудото“.
Да не бяха проклетите телефони, нищо нямаше да помрачи настроението му. Всъщност беше заличил от съзнанието си този ужасяващ глас. Промърмори: „Ненормалник, милион долара, а? Ти си откачил напълно. Да си сложа главата в торбата, как не!“