На Сарп му беше дотегнала тази тема. Корай също я беше подхващал при безбройните им нощни разговори. Как Демирел бил масон и братята му го издигнали с фалшив документ.
— И какво от това? — беше попитал Сарп. — Какво като е бил фалшив? Нима ще пресекат пътя на брат, имащ възможност да стане премиер? Един Велик майстор, Недждет Егеран, е изготвил документа. И правилно е постъпил. Нима е за лошо? Турция спечели велик държавник.
Изведнъж си спомни как Корай го слушаше и въртеше глава. „Нали масоните били почтени? Подхожда ли им да издават на масон удостоверение, че не е такъв?“
Не подхождаше, разбира се. Заради случая с Демирел турските масони се бяха разделили на две. Две Велики ложи, ненавиждащи се помежду си.
От спомените го откъсна гласът на Хаккъ Каплан:
— Тайнствеността в масонството ме интересува повече от това, докторе. Имали някакви тайни, а?
Сега вече внимавай, момче, каза си Сарп. Полицаят със сигурност знае нещо и ще те постави натясно. Готви се за белезниците. На път си да те закопчаят за възпрепятстване на разследването с лъжливи показания. Виж само как дебне Филиз. Какво толкова я е зяпнал? Опитва се да долови и най-дребната промяна в изражението ѝ.
— Ох, пак тези тайни — засмя се Сарп. Сам се чудеше на хладнокръвието си. — Няма никакви тайни. Както отлично знаете, нашата организация е регистрирана по Закона за сдруженията. Държавата познава членовете и регистрите ни. Ако имаше нещо скрито-покрито, откъде щяхте да научите, че съм масон? — погледна го право в очите и продължи: — Дружество, отворено единствено за членовете си. Можете ли да влезете в клуб, в който не членувате? Не можете. Ето така сме и ние. Заседанията ни са закрити за немасони. Понякога правим и открити. Мога да ви поканя. Елате да послушате.
— Ами тайните?
— Това всъщност са детинщини. Приказки и легенди. Това е. Навремето масоните, или зидарите, са обикаляли от държава в държава, от град в град и са строели църкви, катедрали и дворци. Всяка група зидари си имала професионални тайни. И за да не се издадат те на друга група, се събирали тайно и обу-чавали в тайните на занаята приетите в групата чираци. Сиреч тайните на древните масони са били свързани с професията. Но вече няма каменоделци. Нашите тайни са символично продъл-жение на традициите им.
Комисарят го изгледа продължително.
— Така да е — рече и се обърна към Филиз: — Не съм забравил вчерашното ви приключение при фризьора, госпожице.
— Така си е — отговори тя, схванала намека му. По лицето ѝ пак се изписа невинното момичешко изражение. — Повече няма да заблуждавам служителя ви. А Сарп няма да си подаде и носа навън без охрана.
За пръв път откакто влетя в къщата Хаккъ Каплан се разсмя.
— И да иска, няма да успее, госпожице — каза. — Наредих на подчинените си да му сложат стоманени белезници, ако отново се опита.
— Не се тревожете — рече Сарп. — Взехме си поука.
— Искрено се надявам да е така.
Хаккъ Каплан излезе и затвори вратата след себе си. И тъкмо Сарп да каже на Филиз: „Научил е нещо“, вратата се отвори отново. Хаккъ Каплан протегна шия и каза:
— За малко да забравя, докторе. Исках да попитам дали сред получените от прокуратурата вещи няма нещо, което ни се е изплъзнало от вниманието.
— Жалко, но не. Нищичко.
— Така си и мислех. Но исках да съм сигурен. Може би нещо скрито в хастара…
Внимателно изгледа и двамата.
— Ясно. Нищо. Само казвам. Сигурно щяхте да ми кажете, ако имаше нещо. Укриването от полицията е престъпление, нали, докторе?
Отдръпна се и затвори вратата, без да дочака отговор. Сарп и Филиз мълчаливо се спогледаха. Случи се точно както очакваха. Хаккъ Каплан отново отвори вратата и се ухили:
— Докторе, онази нощ убиецът видя ли ви? Струва ми се, че така казахте.
— Не вярвам да съм го казал. Нямаше и как да ме види. Освен че беше тъмно, бяхме и…
— Да, в различни стаи. Но друго не разбирам. Откъде знаеше убиецът по кой път ще минете?
Погледна ги изпитателно и се дръпна от вратата:
— Ясно. Нямате представа.
Вратата се затвори и повече не се отвори. Този път Хаккъ Каплан наистина си беше отишъл.
Истанбул
Когато се качи на катера „Зодиак“, Волкан беше почти замръзнал. Гардения Нериса веднага го покри с одеяло.
Не успяваше да овладее треперенето и тракането на зъбите. Знаеше, че това се дължи не толкова на студа в морето, колкото на ужаса от изхвърлянето му на повърхността като торпила от движещата се на кой знае каква дълбочина ядрена подводница.