Той се разтрепери от топлината на ръката ѝ. А беше и много мека за офицер от специалните части.
По едно време помисли да я пусне и разхлаби пръстите си. Но веднага се отказа. Допирът му допадаше. Стисна ръката ѝ още по-здраво. Момичето усети моментното колебание и стискането след него. Обърна глава и той срещна проблясващите ѝ в тъмнината тюркоазени очи. Известно време постояха така.
Пръв се съвзе капитанът.
— Чисто е — прошепна. Освободи ръката си и извади от джоба малък фенер.
Намираха се в просторен тъмен хол. Без никакви прозорци! Вляво имаше врата, а вдясно — стълбище. Момичето с узито бързо стигна до вратата. Бутна я с него и влезе. Широко стълбище водеше нагоре.
След няколко секунди се изкачиха рамо до рамо. По стьпалата, осветявани от снопа лъчи на фенерчето, падаше сянката на оръжието.
Проверката на цялата къща отне две минути. Започнаха от третия и слязоха на втория етаж. Волкан се пресегна да отвори една врата горе, но момичето го спря.
— Стаята за шифроване, а?
Гардения само кимна.
— Добре де, ще потършувам, докато отсъстваш.
И двамата знаеха, че няма да направи това.
Момичето натисна бутон на втория етаж и всичко се обля в светлина. Помещението беше почти същото като хола на долния етаж. Единствената разлика беше огромният прозорец с изглед към Босфора, облян от първите утринни лъчи и комфорт-ната мебелировка. Бюро. Два големи дивана. Кресла. Масички. Плазмен телевизор. Бюфет вдясно, към стълбите. Вратата вдясно се отваряше към кухня.
— Уверяването, че е чисто, отне малко време — отбеляза Волкан. — Май не разчиташ много на чистотата, а?
— По навик. Всеки квадратен метър е обезопасен. Нужни са само девет секунди, за да се разбере, че е влязъл непознат, който няма това право.
— А аз съм непознат.
— Точно така. Разпознат сте преди девет секунди и сте сравнен с данните, които въведох в системата.
— Какво щеше да стане, ако бях неприятел?
— Щяхте да бъдете заловен.
Гардения Нериса прецени, че е разказала достатъчно за тайната квартира на МИ6.
— Сега се отпуснете. Телефонът върху масичката е свързан в мрежата. Не е подходящ за секретни разговори. За тях използваме друг телефон горе. Докато си починете, аз ще докладвам и веднага се връщам. Ще направя чай и ще хапнем нещо — погледна Волкан в очите и се усмихна: — Морската ви маскировка се е развалила, присадените вежди са паднали. Опасявам се, че за да ви уподобя със снимката в новите ви документи, ще трябва доста да си поиграя.
Гардения тръгна по стълбите нагоре, а Волкан се отпусна в едно кресло пред телевизора. Взе дистанционното и го пусна.
На екрана видя себе си.
Сутрешните новини започваха с него. А вечерните сигурно бяха завършили пак с него.
— Драги зрители, трагичната загуба в катастрофа на посланика ни в София Волкан Демиркан предизвика голяма скръб в страната и чужбина.
Изображението се смени. Сега се виждаха останките на изгоряла кола. Множество български полицаи правеха нещо около тях. После се видя носилка с черен чувал. Трупът ми, помисли си.
— Премиерът Еге Тунабою квалифицира инцидента в София като „голяма трагедия“ — продължи говорителят. — Премиерът каза: „Турция загуби ценен дипломат, а аз — приятел“. От много държави в Анкара валят съболезнования за смъртта на Волкан Демиркан. Премиерът Тунабою съобщи, че снощи британският премиер и външният министър са се обадили лично да предадат съболезнованията си за смъртта на посланика ни. За погребението на ценения за международните си успехи дипломат Демиркан в Турция ще пристигнат външните министри на много страни като САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Италия и на първо място Пакистан и Индия заради приноса му в решаването на проблема в Кашмир…
Беше станал тема за чудовищна лъжа. Щяха да пристигнат маса хора и да стоят почтително пред неизвестен труп.
Стори му се странно пристигането на толкова много министри за погребението му. Да, вероятно го обичаха, но той все пак беше обикновен чиновник. Всеки ден умират дипломати, но за ничие погребение не се организираше почетно изпращане от външните министри. Как щеше да погледне тези хора в очите, когато всичко се разкриеше?
Внезапно една мисъл го прониза като стрела. Дали всичко щеше да се разкрие наистина?
Когато в София попита британския външен министър: „Как ще ме съживите?“, той се беше изненадал от въпроса.
Няма да ме съживяват!
Така или иначе, Волкан Демиркан беше умрял. Нямаше проблем да премахнат тялото му.