Не гледаше екрана и не слушаше говорителя.
Когато всичко приключеше, щяха да го ликвидират.
— Ето ме. Мисля, че заслужаваме по един хубав чай.
Това беше Гардения Нериса. Тя бързо слезе по стълбите и отиде в кухнята.
— Слушате новината за смъртта си ли? — попита весело. — Всички канали цял ден предават за вас — гласът ѝ вече се разнасяше от кухнята. — Не очаквах, че ви обичат толкова.
Британски свързочен офицер, помисли си. Каква свръзка осъществяваше всъщност? Задачата беше негова. Той трябваше да стигне до премиера. И да го предупреди за заговора. Толкова. Каква е ролята на капитана в тази работа, запита се. Може би тя е убиецът ми! Как не се сетих досега? Като изпъл-ня задачата, ще ме премахне. Ще прекрати връзката ми с живота. Ето това е задачата ѝ!
Влезе в кухнята след момичето, разтреперан от своето предположение.
— Може ли да изчакате още минутка в хола? — усмихна му се тя.
Красива убийца! Зашеметяващ стрелец!
Да, със сигурност това беше задачата на Гардения. „Чисто!“ И искаше да го остави сам.
— Защо? — попита изведнъж с неприязнен тон. — Отрова ли ще ми сложиш в чая? Не е ли още рано? Не съм изпълнил задачата.
Капитанът бавно се обърна към него. Усмивката ѝ беше изчезнала. Не беше я виждал такава. Приличаше на готвеща се за атака пантера.
— Отрова ли казахте?
— Бих предпочел куршум.
Думите бяха изхвърчали от устата му като куршуми.
Сините очи на Гардения го оглеждаха.
Изненадана е, помисли си Волкан. Убиецът е шокиран. Но все пак — браво. Опитва се да се усмихне.
Без да сваля очи от него, момичето сложи чайника на печката. Обърна се и тръгна към него.
— Прав сте, ваше превъзходителство — каза с леден тон. — И аз бих предпочела куршум.
Истанбул
Филиз намигна на Сарп. Преди да затвори телефона, каза:
— Много благодаря. И двамата обещаваме. Никакви лудории повече.
Беше получил разрешение от Хаккъ Каплан да провери дома си, превърнат от убиеца в бойно поле.
— Но при едно условие — беше предупредил той. — Ще отидете с моите хора. И нито за минута няма да им изчезвате. Защото днес без друго всичко ще ври и кипи заради погребението на Самуел Коен. Ето защо не ме натоварвайте и със себе си. Ясно ли е?
И сега пътуваха към Джихангир на задната седалка на полицейската кола. Още преди да излязат на пътя за Маслак се усещаше, че в Истанбул има извънредно положение. На всяко кръстовище имаше полицейски коли. Улиците, водещи към Таксим, Бейоглу и трамвая бяха затворени.
— Ако бяхме тръгнали сами, никога нямаше да се доберем дотук — промърмори Филиз, за да преодолее неудобството, че са под полицейско наблюдение.
Телефонът на седналия отпред полицай звънна.
— Да, шефе… Не, още не сме стигнали… Точно така… Пътуваме…
Сарп внезапно усети ръката на момичето върху своята. Сякаш там беше кацнала мъничка птичка. Страхувайки се да не отлети, се постара да се наслади на това докосване с всичките си сетива.
Полицаят се обърна към тях и подаде телефона на Сарп:
— Шефът е на телефона.
Помълча известно време, подготвяйки се за бомбардировка от въпроси. Насили се да прозвучи весело:
— Добър ден, комисар.
— Явно сте в добро настроение, докторе. Вече си мислех, че обичате да ме изненадвате.
— Защо?
— Онази вечер бяхте в смъртна надпревара с някой, който искал да ви смачка в дърветата. И след като се справихте с въпросите ми, не вярвах, че така оптимистично ще започнете деня. Реших да поговорим още малко. Естествено, ако сте готов. Така поне няма да усетите пътуването.
— Слушам ви — отговори тихо.
— Онзи шофьор, който се опита да ви убие. Убиецът. Видяхте ли го?
— Моля, не ви разбрах?
— Нали видяхте мръсника, който се опита да ви убие, докторе?
Сарп изведнъж се съсредоточи. Разбира се, че го беше видял. Пред очите му се появи образът на гологлавия, станал причина за пребледняването на Корай в механата на Аслан. Нямаше как да забрави ужасната физиономия, която видя през прозореца на пикапа „Тойота“ през нощта. Но как да каже това на Хаккъ Каплан? Никога не беше споменавал за събитията в механата и за светкавичното бягство на Корай, когато видя влизащия гологлавец.
— Там ли сте, докторе?
— Да.
— Питах ви дали сте видели онзи мръсник.
— Не — гласът му беше категоричен и решителен.
— Как така? Десният прозорец на намерения от нас пикап беше отворен. Все трябва да сте видели нещо.
— Не, комисар. Не съм. Сигурен съм. Да, забелязах отварянето на прозореца. Но внимавах в пътя. Ако се бях обърнал дори за секунда, щях да се блъсна в някое дърво и да се пребия. Забелязах само някакъв силует. Нищо повече.