— Така да бъде — изръмжа комисарят. — Трябваше да ми кажете, че е отворил прозореца. Незначителни за вас неща може да са много важни за нас. Мисля, че няколко пъти ви повторих това. И се надявам повече да не го забравяте.
Сарп понечи да отговори, но комисарят го прекъсна:
— Опишете ми накратко този силует. Помислете добре и се опитайте да си спомните. Как беше облечен? Доколкото сте успели да видите. С яке или сако? Форма на черепа? Голям или издължен? Всичко е от значение.
Сарп веднага си помисли дали да не му подхвърли нещо. Защото трябваше да отговори. Усещаше го. Помисли си: Вероятно с това поведение вредя на Корай. Възпрепятствам залавянето на убиеца, като не казвам истината на полицията. Винаги щом го налегнеше това усещане, вътрешният му глас възразяваше: „Няма такова нещо. Ако Корай Булут беше искал, сам щеше да потърси полицията. Но той избра теб. Довери ти се. На прав път си, Сарп Кая. Това е твоя работа, не на полицията. Ти ще намериш убиеца. Ти ще разплетеш възела. Плати си дълга към Корай.“
Добре де, прекъсна вътрешния си глас. Все пак трябва да кажа нещо на полицията.
— Ами… — измърмори. И зачака Хаккъ Каплан да извика: „Какво, докторе, какво?“, но нищо такова не се случи. Другата страна мълчеше.
— Както казах, беше тъмно. И понеже пътят минава през гората, както знаете, е още по-тъмно. Дървета и…
— Но фаровете бяха пуснати, докторе… Все е имало някаква полза?
— О, да… Ето затова казах, че видях силует. Но вътрешността на колата беше катраненочерна.
— И?
— Май главата му беше голяма.
— Голяма?
— Така мисля.
— Продължавайте.
— Кръгла. Голямо кълбо.
— Голямо кълбо — повтори думите му Хаккъ Каплан. — Какво ви кара да мислите така?
— Не зная. Може би…
— Може би?
— Нямаше коса.
— Тоест?
— Вероятно е плешив.
— Помислете добре, докторе. Това е важно. За пръв път ми казвате нещо съществено. И искам малко по-конкретно. В какъв смисъл плешив? С опадала коса ли? Как го възприехте, като го видяхте?
— Не, не. Не с малко коса. Просто гологлав. Както го знаем.
— Как знаем гологлавия? С гола глава ли?
— Гологлав казвам. Тоест с бръсната глава. Това е модерно напоследък.
От другата страна се чу въздишка. В смисъл: „Най-сетне“.
— Тогава младеж?
— Защо мислите така?
— Защото обикновено младежите си бръснат главите. Глупаво, нали? Едно време проклинахме, че ни бръснат в казармата. Че ни отнемат чара, нали? Не се поглеждахме в огледалото. А сега пари дават да им обръснат главите.
— Мисля, че жените вече такива харесват.
— Не вярвам — сърдито отсече Хаккъ Каплан. — Ако се бяхте обръснали, дали госпожица Филиз пак щеше да ви харесва?
Сарп тъкмо да отговори, когато комисарят продължи:
— Дали не е имал нещо на главата, докторе? Нали понякога надяват чорап да не им се вижда лицето. Може ли и той да е имал нещо такова? В такъв случай бихте го сметнали за гологлав.
— Не. Гологлав си беше. Сигурен съм.
— Сигурен сте. Тъмно е. В момент на паника виждате само силует. Но сте сигурен. Така ли?
На ти сега, ядоса се Сарп. Хем търси информация, хем като му кажеш нещо, започва да те подозира.
— Я кажете, докторе, дали не сте виждали и преди този силует?
— Какво? Не разбирам…
— Тоест, щом сте толкова сигурен, дали не сте виждали този силует, този плешивец… някъде преди? Да ви е минало през ума: „Прилича ми на един плешивец, дето видях еди-къде си“? Помислете добре.
Сарп вече беше напълно убеден, че не е справедлив към полицая. Струваше му се, че Хаккъ Каплан всеки момент ще попита: „Не видя ли тоя тип в кръчмата в нощта на убийството?“
— Не — отговори категорично. — Не съм помислял такова нещо.
— Добре — прошепна комисарят. — Попитах ей така. Може ли човек да мисли това пред лицето на смъртта?
Точно така си помислих, рече си Сарп. Мъжът от кръчмата. Палачът на Тувалкаин. Убиецът на Корай. Спомни си уплахата си: Ей сега ще ме убие.
— Има ли още нещо, комисар?
— Не.
Линията прекъсна. Той остана с отворена уста. Вече беше ясно. Хаккъ Каплан трупаше камък връз камък и издигаше стена около него. И много скоро щеше да го затвори сред стените заради лъжите му.
Истанбул
— И аз предпочитам куршум.
Отговорът на капитан Гардения Нериса се заби като куршум в мозъка му. Волкан Демиркан си помисли, че момичето ще извие ръка назад като светкавица и ще грабне узито.