— Както и да е — отговори Сарп. — Стига с това, кажи какво става с теб. Изчезна за цяла година.
— Петнайсет месеца.
— Все едно. Що за човек си ти? Не можа ли веднъж да се обадиш? Жив ли си, умрял ли си, ни вест, ни кост. Слава Богу, че се обадих на Суна и тя каза, че си в Япония.
Корай леко се засмя.
— Какво? — погледна го недоверчиво Сарп. — Не беше ли в Япония? И сестра си ли излъга?
— Налагаше се, Майсторе — загадъчно се усмихна Корай.
Докторът пак се огледа.
— Стига Майсторе, та Майсторе — прошепна. — Виж какво, само не казвай, че има жена — няма да ти повярвам. Цяла година заради жена… Добре де, не си човек, който ще тича по жена петнайсет месеца.
— Защо мислиш, че съм тичал по жени?
— Ами къде тогава? Мисля, че ми дължиш обяснение. Да не би след петнайсет месеца да си ме викнал на чашка, сякаш нищо не е било?
— Чашка ли, Майсторе? — в гласа му имаше неприкрита подигравка. — Да не би масоните да са забранили пиенето? Да не сте се отказали от ракията на Братската софра[3] долу, след като приключите театъра в ложата, а? Жалко. Не мога да ти се сърдя. То си е твоя работа.
Вдигна чаша. Докторът го изгледа гневно. Ако в очите зад очилата с дебели рамки не беше просветнало така познатото му пламъче, щеше да стане и да си тръгне. Но очите на Корай го проучваха, следяха реакциите му, в ума му явно се смесваха спомени и алармата в мозъка му се задействаше, за да реши дали да каже онова, което искаше да каже. Сигурен беше в това. Корай не го беше викнал тук напразно. Имаше да му казва нещо важно. Но от деня, в който разбра, че е масон, не преставаше да се заяжда и да го подиграва на всяка среща.
Изведнъж Сарп бе обзет от предчувствието, че онова, което Корай не може да се реши да му каже, е свързано с масонството. Дали пък не иска да стане масон, помисли си. Дано е така. Ще го побъркам. Никога няма да се отърве от подигравките ми.
Като видя, че Сарп не е вдигнал чашата си, Корай хвана своята за ръба и я чукна в неговата.
— Наздраве, Майсторе. За новата ни среща.
Докторът не успя да отговори. Докато да вдигне чашата, Корай се протегна и го хвана за китката:
— На много места бях, Майсторе.
— Къде например?
Корай не го пусна. Сарп остана с ракията в ръка.
— Малта, Берлин, Лондон, Париж, пак Лондон, Ню Йорк, Йерусалим и последно отново в Малта. Вчера се върнах и веднага ти се оба…
— Йерусалим ли? — прекъсна го Сарп. — Какво, по дяволите, си търсил там? Всеки ден се взривява палестинец с бомба на кръста. Хората мрат като мухи. За кръв ли си жаден, приятелю? Какво, по дяволите, прави там? Има и по-лесни начини да умреш, не знаеш ли?
Корай най-сетне пусна ръката му. Наблюдаваше го как поднася ракията към устните си.
— Търсих камъка на тайната.
Каза го толкова тихо, че Сарп не разбра.
— Какво, какво си търсил?
Корай се приведе още повече над масата. Нямаше и следа от веселостта и шеговитостта му преди малко.
— Изчезналия камък — рече тихо. — Загубен от Великия Княз-пазител на Свещената[4] тайна.
Ядоса се, като видя как приятелят му го зяпа с отворена уста.
— Какъв масон си ти, Майсторе, не знаеш ли за изгубения камък?
Сарп нищо не разбираше. В ложата много се говореше за камъни. Масоните бяха зидари. Стараеха се да изградят Храм на любовта за човечеството и все полираха камъни. Камъкът всъщност беше символ. На егоизма, нетърпението и още много други отрицателни човешки качества. Чрез получаваното в ложата възпитание масоните се стремяха да се отърсят от тези недостатъци и да станат съвършени. Ето това се наричаше полиране на камък. Формираха сами себе си. Колкото повече хора дялаха и полираха камъните, толкова по-скоро щеше да бъде построен Храмът на любовта. Това беше всичко. Куп напудрени лафове. Може и да беше чувал за някакъв изгубен камък, но не си спомняше. Поклати отрицателно глава.
— Майсторе — започна Корай умолително, — изгубеният камък. Изчезнал от Храма на Соломон. Наистина не мога да повярвам. Ти не знаеш, че титлата за трийсет и втора масонска степен е Велик Княз на Свещената тайна? Задачата му е да пази камъка. Но камъкът изчезнал.
Дойде ред на Сарп да се смее. Започна кротко, но постепенно избухна. Посочи приятеля си с пръст:
— Няма да се откажеш, нали? Чий, чий камък?
След като изстреля въпроса през залп от смях, се успокои и добави:
— Абе, Корай, това са митове и легенди… Няма никакъв княз. Как можеш да вярваш в такива неща?
— А ти не вярваш ли? Нали си масон. На теб ти промиват мозъка с такива приказки. Ти се занимаваш с тайни.
3
Агапа или Потири агапи в българкото масонство — сбирка на чашка след заседанието в ложата. —