Сега се гледаха като двама диви каубои, готови да се хванат за пистолетите. Само че единият носеше узи на кръста. А другият нямаше и джобно ножче.
Пускайки искри, виолетовите очи го наблюдаваха още известно време. После по лицето ѝ отново се появи изразът на непослушното момиченце.
— Шегувам се — засмя се Гардения. — Откъде, за Бога, ви хрумна за отровата?
— Защо искаш да изляза от кухнята?
— Защото — обърна се пак към печката капитан Нериса — съм принудена да си направя място, което да не виждате.
— Какво?
— Моля ви — каза момичето този път по-скоро обидено, отколкото умоляващо. А очите ѝ бяха толкова искрени.
Върна се в хола. Откачам, помисли си. Преживяното, безсънието и умората ми се отразяват. Страховете отварят пред мозъка вратите към подозрението и съмненията. Защо ще искат да ме убият?
Погледна екрана. Новините за смъртта му продължаваха. Изведнъж сърцето му се сви. Появиха се снимки на Жале и дъщеря му. После на тримата заедно. Няколко снимки, останали от щастливите им дни. Сигурно бяха ги получили от министерството. Че откъде другаде? Разказваха за трагедията със сълзливи изрази. Буца заседна в гърлото му. После на екрана се показа непозната жена. Заразказва колко добър човек бил Волкан и колко щастливо си живеели с жена му и дъщеря му.
За малко да полудее. Не я познаваше. Никога не я беше виждал. Но на екрана под името ѝ пишеше „бивша съседка на загиналия посланик“.
— Каква съседка — изкрещя. — Аз не познавам тази жена!
— Казахте ли нещо? Ей сега идвам.
Гардения влезе с поднос в ръце. Под мишница носеше нещо като чанта.
Остави подноса на масата. Протегна му малката чантичка.
— Това е ваше.
— Какво е то?
— Новите ви документи за самоличност.
Дръпна ципа. Извади синя карта в пластмасова обвивка. Отгоре стоеше снимката му.
Гьокхан Карайел.
— Харесва ли ви новото име?
Всичко беше както трябва, чак до ЕГН-то.
— Още при първата проверка ще се установи, че е фалшива заради ЕГН-то.
— Не мисля така, господине. В регистъра на населението съществува Гьокхан Карайел. Всичките му данни са истински. До снощи в двайсет и един и трийсет и седем нямаше такъв, но вече е там. Разбрахте ли ме?
Населението на Турция беше намаляло с един при смъртта му и отново се беше увеличило с един при раждането на Гьокхан Карайел. Единствената разлика беше, че Карайел се е родил на четирийсет и една години.
— Трябва да наизустите данните от картата. Роден сте в Анталия. Баща ви се казва Джемал. Майка ви — Айше. Кръвната ви група е В положителна.
Кимна.
— Какво работя?
— Търговия. В чантата има всичко необходимо. Две банкови карти. Карта от Търговската палата, паспорт и шофьорска книжка. И известно количество пари в брой, ако не се лъжа.
За всичко беше помислено, точно като за него.
— С каква търговия се занимавам? След като съм от Анталия, може би имам хотел или нещо подобно?
— Не. В текстила. Конфекция.
Отровната атмосфера, появила се преди малко в кухнята, беше изчезнала. Волкан Демиркан беше умрял по документи и се беше родил Гьокхан Карайел. Вече беше ясно как ще живее.
— Схванах — ухили се. — Поне да беше дамско облекло.
Гардения също се усмихна.
— Точно така. Дори бельо.
Обърна новата си карта. Не се сдържа да не се засмее, като видя датата на издаване. Пишеше „подновена“.
— Не могат да я издадат при раждане, я. На четирийсет и една годишно бебе — и прихна.
Погледна към екрана и усмивката му замръзна.
Корай Булут! Това е Корай Булут!
Грабна дистанционното и усили звука.
— Уважаеми зрители, намереният убит в дома си преди три дни известен изследовател, специалист по международни отношения Корай Булут ще бъде погребан днес. Церемонията ще се…
Убит!
Гардения каза нещо, но Волкан не я чу.
Две други думи го изгориха отвътре.
— Известният изследовател е открит в дома си с прерязано гърло…
Прерязано гърло! По дяволите, прерязано е гърлото на Корай! Как беше възможно това?
— За престъплението на полицията е съобщил след зов за помощ от Корай по телефона отишлият на местопрестъплението известен сърдечен хирург Сарп Кая. Разследването на полицията продължава…
— Какво става, господине?
— Шшшшшт!
Милиони въпроси нахлуха в ума му. Кой беше убил Корай, при това така зверски? Защо?
Не можеше да откъсне поглед от екрана. Корай се усмихваше с бликащите си от ум очи иззад очилата. Вероятно изображението сега беше от дома му. От жилищния квартал.