Всъщност причакването на жертвата в дома ѝ беше лош избор. Трябваше да тръгна подире му от кръчмата и да го пречукам в някой тъмен ъгъл, помисли си. И спокойно да претърся апартамента след като го очистя. Дръпна силно от цигарата. Усети навлизането на дима в дробовете и после изкачването му към ноздрите. Проследи в насрещното огледало издухването му през носа. Мамка ти, изруга образа си. Ядосано загаси фаса в пепелника. „Ей заради тая пукница ще умреш, още я смучеш.“
Отиде да погледне през прозореца. Вече зазоряваше. Дръпна резето и излезе на балкона. Потрепери от утринния хлад. Загледа се във все по-оживения трафик долу. „Красив град“, каза си. От хотелската стая на двайсетия етаж виждаше морето и дори отсрещните острови. „Хубаво място за живеене.“
Но той беше тук за да убива.
Втората ми грешка беше, че не го убих преди да се обади на онзи, помисли си. Много се беше забавил с претърсването. И нищо не беше намерил. Трябваше да допусне, че не е скрито в апартамента. И в жилището на другия го нямаше. Както и на момичето.
Третата груба грешка беше оставането му там до идването на приятеля, на когото жертвата се обади, когато усети присъс-твието му. Но той беше допуснал маса грешки при тази операция.
Погрешно беше да бяга от дома, преди да убие приятеля. Да вдигне телефона на жертвата, когато иззвъня, после да набере обратно… Всичко беше погрешно. И опитът му да убие онази нощ другия в гората.
Дали ме позна?
Мисълта се загнезди в ума му. Преди това не беше му хрумвала.
Може да го беше забелязал онази вечер в механата. Когато го видя през прозореца на пикапа, вероятно беше разбрал, че иска да го премаже виденият в кръчмата човек. Как ще ме познае, опита се да се успокои. Стотици хора влизаха в кръчмата. И той беше като тях, все пак.
Ами ако жертвата ме е разкрила, загложди го съмнението. Забелязал е, че го следя и виждайки ме в механата, е казал на приятеля си. Преспокойно може да е така.
Внезапно сцената изникна пред очите му.
Още на вратата погледите им с жертвата се бяха срещнали и мъжът беше напуснал незабавно. В чашата си имаше още уиски. И чинията му беше пълна. Беше хукнал веднага. Беше побягнал.
Сети се, че и новата му мишена беше станала. И неговото пиене и ядене си стояха. Защо не бяха тръгнали заедно? Не беше обърнал внимание и това също беше грешка. Веднага трябваше да промени плана. А ти какво направи, упрекна се. Устрои капан на жертвата в дома му според първоначалното решение.
И така?
Жертвата разбра кой е убиецът. Вече не се съмняваше в това. Може би после пак са се срещнали другаде със своя приятел и всичко му е разказал.
Убиецът изтръпна. Това чувство не му беше познато. Стори му се, че чува стържещия глас:
— Целта не бива да си отваря устата, Скорпион. Чу ли? Не бива да проговаря. Мечът на Тувалкаин трябва да прекъсне дъха му. Незабавно.
Вече беше убеден, че целта е проговорила.
А дали онзи те видя?
Въпросите го човъркаха. Дали онзи е разбрал, че опиталият се да го убие с пикапа е гологлавецът от механата?
Не му се вярваше. Да, беше го погледнал през прозореца, но… Горският път беше непрогледно тъмен. Вътрешността на пикапа също. Фаровете не осветяваха достатъчно назад, за да го види.
„Само секунда“, измърмори. Толкова продължи споглеждането.
Погледна перуката на леглото. Взе я. Да бях надянал проклетото нещо на главата си, рече си. Да не бях мислил за сърбежа.
Късно беше за съжаления.
Полицията непременно беше разпитала онзи дали е видял кой иска да го убие. И тогава лесно биха свързали инцидента със заклания труп. Убиецът на Корай Булут сега преследваше открилия трупа му приятел.
„Чорапът започва да се разплита“, изхриптя гневно. Нека оня си търси, а аз да свърша наполовина оставената работа.
Полицията вероятно издирваше в Истанбул убиеца, прерязал гърлото на единия и опитал се да премаже другия, чрез направения по откъслечните описания робот. Значи му трябваше ново лице.
Стана и хвърли куфара на леглото. Дръпна ципа. Мушна ръка под съдържанието и затърси. Напипа майсторски замаскираното скривалище и извади дълъг плик.
Чантата с гримове за хиляди лица.
Застана пред огледалото. Потърка брада и замислено огледа лицето си. Очите му бяха кървясали, с дълбоки сенки. Установи, че заприличва на череп. Озъби се на огледалото. Ненапразно го наричаха лицето на смъртта. Никой, зърнал това лице, не беше оживял. „С изключение на оня, който изпуснах в гората“, укори се той.