— Разбирам.
— Щом разбираш, не ми пречи да отида на погребението му.
Момичето поклати отрицателно глава.
Упорита руса коза, каза си.
— Кой знае колко съсипана е Суна. Поне съболезнования да ѝ…
— Суна ли? Коя е тази?
— Сестрата на приятеля ми. Запознахме се в Рим. После идва в Рим още няколко пъти. Виждахме се.
Когато тя моментално се обърна и го погледна, разбра грешката си.
— Не — рече забързано. — Не ме разбра. По-скоро аз не се изразих правилно. Не е това. Тоест разхождахме се из Рим. Дори веднъж и премиерът Еге Тунабою се случи там. Разходих ги двамата. — Изведнъж се изненада. Че защо ти обяснявам, помисли си. Мисли си каквото искаш. — Непременно трябва да видя Суна. Да изкажа съболезнования.
Всъщност знаеше, че момичето е право. Въпреки това инатливо настоя:
— Ще отида. Тя ще разбере, че трябва да си мълчи. Ако не, ще ѝ кажа. Страхотна е. Ще разбере и ще си мълчи. Повярвай ми.
Докато говореше, обзет от гняв, безнадежност и мъка, видя, че момичето се пресяга за дистанционното.
— Остави това нещо — извика. — Не искам да гледам смъртта си и трупа на приятеля си.
После тръгна към стълбите за долния етаж.
— Тръгвам, капитане. Или ще дойдеш с мен и прави, каквото знаеш, или стой тук и ме чакай като послушно момиче.
— Волкан!
За пръв път го наричаше по име. Нещо трепна вътре в него. За пръв път след Жале една жена така сладко произнасяше името му. Но пак се врътна яростно.
— Какво има?
Гардения беше насочила дистанционното към него.
— Не мога да ти позволя да отидеш.
— Аз учих в пансион, капитане — усмихна се хитро. — Винаги бягах без разрешение.
Обърна се и тръгна към стълбите, но Гардения настоя:
— Не можеш да напуснеш този дом.
Закова се на място. Дистанционното! Сега разбираше защо момичето държи дистанционното.
— Не можеш да постъпиш така! — извика и се обърна. Лицето му пламтеше от гняв. Очите му хвърляха искри.
— Ще ти взема това и ще отворя вратата. Ако трябва, ще те набия и пак ще го взема. Ако трябва, дори ще те убия!
— Можеш ли? — изпъшка Гардения, ставайки. — Би ли го направил наистина?
Върна се бързо до нея. Дишаше тежко. Но Гардения беше напълно спокойна. Дори вдигнатата ръка на Волкан не я разтревожи.
— Дай ми ключа, капитане.
Тя впери поглед в очите му вместо отговор.
Ръката му увисна във въздуха. Опита се да сломи с поглед упорството ѝ. Дори не усети как мълниите в очите му за миг потънаха в спокойно море. Само гледаше очите ѝ. И усещаха дъха си по устните и лицето си.
Хвана Гардения за раменете и я разтърси. Косите ѝ като златни класове се разлетяха във въздуха. Но не се възпротиви, не мръдна. Ако трябваше да се сбият, той нямаше много шансове. Капитанът беше от спецназ и макар и жена, определено познаваше много техники извън обичайните.
— Гардения — промълви без да иска. Той също за пръв път я наричаше по име. — Дай тоя ключ. Моля те — беше наясно с умолителния си тон.
— Не мога, Волкан.
Дъхът му сякаш пареше лицето ѝ.
Случи се нещо неочаквано. И за двамата. Ръцете му, разтър-сващи раменете ѝ, внезапно се отпуснаха. Устните им почти се докоснаха. Усетиха влажно, топло съприкосновение. Чуваха ударите на сърцата си. Нейните устни леко се открехнаха. После се целунаха като умиращи от жажда.
Когато се пуснаха, бяха запъхтени.
Гардения не отделяше очи от неговите. Вдигна празната си ръка. Волкан Демиркан усети мекия, прохладен допир до лицето си. Пръстите ѝ се плъзнаха в косите му. Допря се до него и го притисна, предавайки отново устните си на неговите.
Гардения Нериса дръпна устните си с все сила и се спаси от зъбите му. С дясна ръка протегна встрани дистанционното, натисна един бутон и каза:
— Изчакай. Тръгваме заедно.
Истанбул
В двора на джамията „Тешвикийе“ имаше две погребения. На генерал от запаса и на Корай. Покритите със знамена ковчези лежаха един до друг. Всички гледаха да се скупчат около собствения си мъртвец. В двора имаше много военни, понеже единият беше офицер. До главата и краката на генерала стояха на пост двама войници. До главата на Корай беше застанала Суна. Изправена и неподвижна като статуя.
Малко по-нататък със сведени глави стояха Сарп и Филиз. Той трепна внезапно от дошъл зад гърба му глас:
— На мушката си, докторе. Много лесна мишена.
Гласът идваше точно зад тила му. Нямаше нужда да се обръща. Познаваше собственика на гласа. Комисар Хаккъ Каплан.
Дъхът му отново лизна тила му: