— На твое място бих гледал не напред, а наоколо. Дали нямам някой познат. Някоя гола глава например.
Това предупреждение го накара да вдигне поглед.
Дворът на джамията беше доста препълнен. Офицерите зад ковчега на генерала бяха готови за молитвата.
Посетителите на Корай Булут бяха малко. И церемонията в университета не беше многолюдна. Ректорът и един студент бяха произнесли похвални слова. След това няколко вяли аплодисменти и купени явно в последния момент стръкове карамфили бяха изпроводили приятеля му. В двора на джамията до ковчега на Корай имаше неколцина от университетската церемония. И те самите.
Толкоз, рече си. Учи, съсипвай се, посвети се на страната си, създай си име в света, предай знанията си на много студенти. И накрая заради проучване за заплаха срещу човечеството някакъв копелдак ще ти пререже гърлото и на погребението ти ще дойдат шепа хора, а на това на Самуел Коен ще се блъскат хиляди. Дори премиерът. И онзи Раам ще дотича от другия край на света.
Сви ямруци от надигащия се в него гняв. Ако и изпълнилите обедния намаз напуснат джамията и тръгнат под строй с генерала, приятелят му щеше съвсем да осиротее.
Внезапно си спомни някои елегии на Джахит Съткъ:
Царуването ти е колкото намаз! Трон ще ти е камъкът надгробен.
Толкова кратко ли щеше да бъде наистина величието на приятеля му?
— Няма да разреша това.
— Моля?
Филиз погледна какво става, но не разбра.
— Нека малко се разгърнем — викна на военните зад генералския ковчег. Посочи с ръка пространството помежду им. — И цивилните, както военните, имат нужда от почит.
Първи се размърдаха неколцина офицери. Когато няколко глави от почетното множество отпред се обърнаха, разбраха грешката си. Надигна се ропот. Група офицери с виновен израз преминаха в тяхната група. Сега и Корай имаше опечалени.
— Така е по-безопасно, докторе.
Сарп се ядоса на комисаря за шегата му в такъв момент. Обърна глава и го изгледа през рамо. Комисарят вероятно беше усетил гнева в погледа му:
— Войската гарантира сигурността — гласът му беше сериозен, а изражението — извинително. Преглътна забележката си.
Скоро разбра, че не само войската гарантира сигурността. Градината на джамията бъкаше от полицаи. Много от тях бяха цивилни. По стените караулеха полицаи с автомати.
— Малко сте прекалили — прошепна назад.
— Така ли смяташ?
— Оня ще посмее ли да влезе в такава тълпа?
— В тълпата по-лесно ще свърши работата си — прошепна в ухото му Хаккъ Каплан. — Но си прав, докторе. Аз мисля същото. Ще се опита да те убие далеч от тълпата.
— Какво?
В този момент установи, че полицаите с автомати по обкръжаващите джамията стени са с гръб към двора и наблюдават околните сгради.
— Отсреща ли?
— И Кенеди беше убит от прозорец.
Разтревожено погледна към Филиз и Суна. Тъй като бяха най-отпред, двете жени представляваха открита като него мишена. Снайперист. Три куршума. И край.
Разтревожено се опита да застане пред жените. Хаккъ Каплан го дръпна рязко за якето и го спря.
— Не мърдай. В безопасност са.
Как ще са в безопасност, помисли си.
— Не бой се — прошепна комисарят. — Да не мислиш, че ще допусна да си умреш с тайните?
А Суна, която не се отделяше от ковчега, внезапно беше завладяна от странно усещане. Нещо я беше смутило. Бавно обър-на глава и се огледа назад. Постоя така известно време. Ето го онова, което я беше смутило. Стойка, познат поглед. Нещо, което не следваше да съществува. Нещо невъзможно!
Веднага се обърна напред. Опита се да скрие вълнението си. Сърцето ѝ се разтупка бясно. Дори хваналата я подръка Филиз усети ударите му.
— Какво има, Суна?
— Нищо — промърмори.
— Развълнувана си. Ела малко да се отдалечим. Пак ще се върнем.
— Не. Добре съм.
Но не беше.
Сигурно полудявам, помисли си.
Как може да види нещо, което не съществува? Но го беше видяла. Беше видяла невъзможното.
Внезапно пак погледна назад.
Там беше!
Един мъртвец! Един призрак!
Господи! изстена наум. Главата ѝ се замая. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне от гърдите ѝ. Сигурно се припознаваше.
Погледите им се срещнаха. Неговите очи!
Погледът му сякаш казваше: Недей! Не! Мълчи!
Но как можеше да мълчи?
Мъртвецът изведнъж се раздвижи. Прекоси множеството и се насочи към нея.
Суна ужасена се обърна напред. Сега в ума ѝ отекваха все едни и същи думи. Не е възможно. Не може да бъде. Само прилика. Нищо повече. Нали казват, че хората си приличат. Така е.