Усети движение зад гърба си. Гърбът ѝ настръхна от ужас. Всичките ѝ косъмчета се изправиха при мисълта, че мъртвецът е зад нея.
— Моите съболезнования.
Неговият глас.
С отчаяно усилие Суна се обърна към гласа. Неговите очи.
Мъртвецът бързо се протегна през последните двама, останали между тях и я прегърна. Суна усети топлината на страните му по лицето си.
— Мълчи — прошепна ѝ. — Моля те, мълчи.
— Ама… — промърмори тя.
— Зная… Моля те… Моля те, Суна.
Мъртвецът се отдалечи. Беше нахлупил шапката върху очите си.
Суна се паникьоса. Какво да правя сега, помисли си. Филиз се обърна да види с кого говори Суна. Но той вече се беше отдалечил със свита между раменете глава. Погледнат отзад, приличаше на шапка без глава на раменете.
— Този кой беше, Суна?
— Не зная — отговори все още шокираната Суна, опитвайки се да успокои лудо биещото си сърце.
Ще полудее. Не можеше да отговори на блъскащите се в ума ѝ мисли.
Силно дръпна Сарп за ръката.
— Кажи, Суна.
Уплаши се, като видя паниката в погледа ѝ.
— Случило ли се е нещо? Да не си видяла нещо?
Тя го дръпна още по-силно да се наведе към нея.
— Да — прошепна с глас, издаващ преживения шок и ужас. — Видях нещо. Един мъртвец!
— Суна! — прошепна Сарп, отдръпвайки се изненадано. Погледна в разширените ѝ от ужас очи. Явно мъката беше замъг-лила ума ѝ.
— Той е тук. Жив е.
— Кой?
Суна приближи плътно устните си до ухото на Сарп, закривайки ги с ръка, за да не чуе никой друг голямата тайна.
— Волкан — прошепна едва доловимо. — Приятелят на Корай, за чиято смърт в София съобщиха.
Думите на Сарп замръзнаха в устата му.
— Какво говориш, Суна…
Тя заби нокти в дланта му и просъска:
— Шшшшт! Повярвай ми. Тук е. Видях го. Говори с мен.
Сарп се вгледа в очите ѝ въпреки болката от ноктите ѝ.
Те бяха искрени. Може би уплашени и тревожни, но не бяха очи на безумец.
Шепненето им заинтригува Филиз.
— Какво става, да видим? — попита палаво, мушкайки се между тях. Суна реагира много неочаквано на тази намеса. Здраво разтърси ръката на Филиз. После веднага погледна Сарп.
— Къде?
— Отзад. При стената… До него има жена. Със забрадена глава.
Сарп се изправи. Хаккъ Каплан сигурно беше доловил шушукането им. Обърна се.
— Комисар!
Чудо на чудесата! Беше си отишъл. Това го зарадва. Поне нямаше да е принуден да обяснява. Ако кажеше, че сестрата на Корай е видяла в двора загиналия преди два дни в катастрофа посланик, кой знае как щеше да му се подиграва. Обърна се. Погледна назад през рамо.
Видя го. Човекът, за който говореше Суна, беше там.
На главата си носеше типичната за австралийците широкопола шапка. И сякаш не разчиташе на сянката ѝ върху очите си, та сега извади от джоба и нахлузи тъмночерни очила. Шалът около шията криеше устата му. Всъщност се виждаше само носът му.
Мъжът също го забеляза.
Няколко секунди се гледаха един друг.
Мъжът с шапката сякаш казваше: „Аз съм мъртвецът, за когото говори Суна“. После допря през шала пръст там, където трябваше да са устните. Мълчи!
Сарп се обърна напред, питайки се: Какво става? Първо беше получил писмо от умрял. После се беше появил друг мъртвец.
Въпреки настояването на Гардения Нериса, Волкан Демиркан остана докрай на церемонията. Сякаш това не стигаше, ами я изостави и направи намаз заедно с множеството.
Нарушаваш всички правила, ядосваше се капитанът. Освен всичко друго беше оставила оръжието в колата. Волкан беше казал, че полицията ще обискира и се оказа прав.
След това продължи да прави неща, които я хвърляха в паника.
— Сега отиваме на гробищата — заинати се.
— Ти си луд — възпротиви се тя. — Жената те позна. И друг може да го направи.
— Аз позволих да ме познае.
— Телевизиите може би отдавна вече съобщават: „Смятаният за загинал посланик е видян в Истанбул“ — каза с последна надежда.
— Ама че новина!
Гардения усети как съпротивата ѝ се обезсмисля. Чувстваше надвисналата опасност.
— Волкан — прошепна.
— Знаеш ли, умирам да ми викаш Волкан.
— А аз умирам от страх.
— Не бой се, нищо няма да се случи.
— Ти наруши всички правила. Те знаят и чуват всичко.
— Какво знаят?
— Ами…. — измърмори.
— О, да, разбирам — каза гневно Волкан, като я погледна. — Къщата се подслушва. Има ли скрити камери? Разбира се.
— Ти нищо не знаеш. Оставих дори оръжието си. Не мога да повярвам какво направих. Това е непростима слабост. Слабите не оживяват.