— Значи вече съм.
— И сега… След толкова години… Изведнъж… Дори без да почувстваш нужда да ми покажеш чувствата си, да попиташ за моите, да ми направиш предложение… Обявяваш женитбата ни.
— Да — отговори виновно.
— И очакваш да ти повярвам?
— Не очаквам — каза, без да вдигне глава. — Настоявам.
— Едва ли някое друго момиче е получавало такова предложение за брак.
— Сигурно — рече тихо. Накрая вдигна глава и погледна Филиз в очите. — Защото никое друго момиче не е било обичано като теб.
Можеха да говорят още дълго, но бяха принудени да прекратят темата, която ги вълнуваше, заради идването на Волкан и Гардения.
Когато Волкан забеляза изписаното по лицата им щастие, си каза: Ето, това е хубаво. Беше време за представяне на плана.
Истанбул
Когато Хаккъ Каплан влезе в кабинета на заместника си, го завари да разглежда заснетото от полицейските камери погребение на Корай Булут.
— Комисар — започна Мурат Келкит, — тръгна, господине, тръгна.
Изглеждаше така, сякаш „бурята Каплан“, разразила се в Дирекцията по сигурността след изчезването на Сарп Кая и двете жени, беше стихнала. След като цяла нощ беше беснял, комисарят изведнъж си помисли, че може би така е по-добре. Може би за следствието щеше да е по-добре, ако по петите на онзи не се влачеше полиция. Докторът търси нещо и каквото и да е то, знае, че с нас няма да го намери, каза си.
Жертвата му беше казала или дала нещо. Или беше открил нещо в предадените от прокурора вещи. Това беше очевидно. Нещо, което го възпираше да се довери на полицията. Нямаше представа какво е то, но беше сигурен, че съществува. „Щом е така, разхлаби малко примката около него“, измърмори си сутринта. Нека мисли, че се е отскубнал. Да търси спокойно каквото и да било. И когато го открие, ти бъди там и хвърли въжето на шията му.
Тази мисъл го успокои. Насочи вниманието си към кадрите от погребението, където за последен път бяха забелязани Сарп и двете жени. Не знаеше какво става, но със сигурност в тези кадри имаше нещо, което можеше да доведе до резултат. Нещо се беше случило там. Нещо, което му беше убягнало.
Когато нахълта в стаята на Мурат Келкит, той се беше смразил и от двайсет минути се опитваше да анализира детайлите от кадрите. Щеше да се ядоса на липсата на съсредоточаване у заместника си, но се отказа. Складът на яростта му беше изпразнен. И докато не се заредеше отново, повече нямаше да крещи.
— Кой тръгна, Мурат? — попита младият полицай. — Като знаем кой тръгна, ще действаме съобразно това.
— Премиерът, шефе. Господин премиерът тръгна.
— Какво говориш? Това е невъзможно — погледна го заядливо. — Не ти ли е искал разрешение, Мурат?
— Преди малко чух шифровано съобщение. Вероятно за укриване от медиите. За насочване към комплекса Кору.
— Иии?
Мурат Келкит погледна недоверчиво шефа си.
— Щом чух „комплекс Кору“, моментално наострих уши. Премиерът отива в комплекса Кору. Веднага се усъмних. И се запитах, кой живее там.
— Виж сега, храбрецо — спокойно каза комисарят, — много се стараеш, но напразно. Овладях си нервите. Край на гнева. Поне днес яростта ми ще почива. Нали? Няма да полудявам. Дори да продължиш да ги опъваш, няма да те стисна за гушата. Само ще си запуша ушите. Исках да си затворя и очите, но не и за тези кадри. Трябва да ги държа отворени, за да гледам монитора. Та кой живеел там?
Мурат Келкит заговори бавно, за да се наслади на удовлетворението да усети как се издига в очите на началника си. Сякаш всяка сричка му предизвикваше оргазъм.
— Шефе… Сестрата на Корай Бу…
Не успя да довърши. Хаккъ Каплан скочи.
— Само не ми казвай, че шефът на охраната е предупредил за отиването на премиера при Суна, Мурат. Недей, ако ти е мил животът.
— Но е така — едва успя да каже заместникът му. — Премиерът отива в дома ѝ. Щом чух съобщението, веднага проверих. Адресът съвпада.
Защо? Защо отива при тази жена? Въпросът изгърмя като топ в главата на Хаккъ Каплан. Защо премиерът отива при сестрата на жертвата?
— Домът е празен!
— Зная, шефе.
Хаккъ излетя в коридора като светкавица. Нищо друго нямаше значение. Премиерът отиваше в дома на сестрата на жертвата с прерязаното гърло, който оттогава стоеше празен. Каза си: Разплита се. Възелът се разплита. Трябва да стигна пръв до там.
Заместникът му се затича да го настигне и му препречи пътя:
— Може би господин премиерът не знае, че домът е празен. Ако наредите…
— Глупак! Все още ли не схващаш? Жената се връща. Може би и тримата. Не ти ли светва? Нашият лъжлив доктор иска да стигне до премиера. Тичай! Трябва да стигнем на адреса преди премиера.