— Може ли да се усъмни и да дойде изневиделица?
Волкан Демиркан леко се усмихна.
— Никога не би направил това. Особено докато премиерът е тук. Той не търси мен. По петите на Сарп е. Мисли си, че той ще дойде тук. Затова наблюдава входовете и изходите. Много ще се чуди и ядосва, че не си загасила телевизора, докато говориш с премиера, но нищо не може да направи. Не се тревожи. Едва ли тая нощ ще предприеме нещо. А и ти вече ще останеш вкъщи.
— Аз съм послушно момиче — прошепна жената. — Не бягам от полицията.
Истанбул
— Моите съболезнования, Суна.
Това бяха първите думи на премиера още от вратата.
Погледите им се срещнаха. Суна потърси някакво пламъче в очите му. Но той отмести поглед. Тя каза:
— О, извинявайте — и му подаде ръка. — Държа ви на вратата.
През рамото на премиера видя как бодигардовете изпълват стълбите зад гърба му от външната до вътрешната врата. Единият влезе вътре заедно с него. Затвори вратата зад себе си и остана пред нея, скръстил ръце на гърдите си.
Суна забеляза как лицето му помрачня, когато видя това.
— Благодаря ти — каза той на служителя. — Не се безпокой. Тук съм в безопасност. Можеш да ме изчакаш отвън. Няма да се бавя много.
Бодигардът отвори вратата и излезе. Но личеше, че го прави неохотно. Защото щеше да стои на тръни до излизането на министър-председателя.
— Мерси — прошепна Суна с лека усмивка. Вероятно премиерът усети, че телевизорът в хола гърми с всичка сила. Погледна я въпросително заради този шум, но тя не реагира.
— Корай много ви уважаваше и обичаше.
Тунабою кимна.
Суна го поведе не към хола, а към стълбите за горния етаж. Същевременно говореше като картечница.
— Признателна съм ви за това, че дойдохте, господине. Наистина съм ви признателна. Това посещение поне малко облекчава страданието ми, уважаеми господин премиер.
Еге Тунабою беше смаян. Какво ѝ ставаше на тая жена? Какви бяха тия учтиви дрънканици? И разговорът по телефона беше странен. Беше го потърсила по мобилния. Като чу гласа ѝ, сърцето му се качи в гърлото. Защото можеше да използва този номер единствено в много спешен случай — опасност, болест, катастрофа, недай Боже. Така се бяха разбрали. Слава Богу, нито веднъж не беше го направила през годините. Не му беше звъняла дори след убийството на Корай. Геройски беше понесла мъката по брат си и проблемите. Но когато днес го потърси, беше прошепнала:
— Тази вечер… Сам. В Кору… Много е важно.
Оттогава го беше обзела тревога. Страхът гризеше ума му като мишка по време на церемониите и съвещанията. В главата му се въртеше все един и същ въпрос: „Да не ѝ се е случило нещо?“
Суна и сега се държеше особено. Попречи му да влезе в хола. Продължи да го води към стълбите. Премиерът подхвър-ли няколко шаблонни израза:
— Много съм зает напоследък. Случилото се с Корай е ужасно. Загубихме и Волкан, сигурно сте чули.
Суна тъжно кимна. Бяха пред вратата на хола. Жената беше хванала премиера за лакътя и го слушаше.
— А и този бомбен атентат срещу Самуел Коен. Международен проблем. Дори Бенжамин Шеба Раам дойде за погребението му. Затова не можах да присъствам при Корай. Много съжалявам. Вие да сте жива и здрава.
Внезапно забеляза показалеца ѝ. Суна говореше нещо крещейки и сочеше с пръст нагоре. Премиерът усети как в него се надига паника.
— Моля за извинение — каза Суна. — Ще ида да намаля котлона да не изкипи чаят. Надявам се да не ви разсъни. Знам колко обичате чай.
Еге Тунабоя реши да се включи в играта ѝ. Суна не правеше нищо безпричинно. Никога не беше правила. Всички тези „уважаеми господин премиер“, официалностите и необяснимото ѝ поведение сигурно имаха някаква причина.
— Благодаря — извика. — Няма да ме разсъни. Напротив, ще спя като къпан. Никой не ми вярва, но е така.
— Късметлия. Аз не мога да заспя. Всъщност напоследък почти не спя, уважаеми господине.
Отново вдигна показалец. Тогава той разбра: Суна не можеше да говори. Не можеше да каже каквото трябваше, затова бръщолевеше така. Страхуваше се да не я чуе някой. Дали къщата не се подслушва, запита се Тунабою. Но от кого? Усети бодеж в сърцето.
— Чакайте, ще дойда в кухнята при вас — изкрещя с все сила. Нали и Суна правеше така. Точно пред стълбите жената го погледна умолително и посочи нагоре. Премиерът я стисна за рамото.