— Какво става? — прошепна.
Тя сложи пръст на устните си:
— Шшшт! Подслушват.
— Кой?
— Горе — прошепна Суна, без да отговори. — Чака в кабинета.
— Кой?
Суна завъртя глава:
— Качи се… Ще видиш.
Още щом стъпи на първото стъпало, Суна закрещя зад гърба му:
— Помните ли, уважаеми господин премиер. Миналата година подарихте една книга на Корай. Не се разделяше с нея нито за миг. Като умря, беше на най-видното място в библиотеката му. Горкичкият ми брат.
Качвайки се на горния етаж, Еге Тунабою си спомни, че при телефонния си разговор от Малта Корай Булут се беше държал странно като Суна.
„Уважаеми господин министър-председател — беше му казал Корай, — трябва незабавно да се видим.“
Вярваше на Корай. Многократно му беше давал ценна информация, беше правил страхотни полезни анализи. Дори преди години пръв Корай му беше казал как ще се разпадне Европейският съюз. Стана точно така.
„Когато пожелаеш. По какъв въпрос?“
„Много важно е за вас, господине.“
„За мен? Подскажи ми малко.“
„Много внимавайте с обкръжението си.“
Веднага си беше представил лисичата физиономия на Джандемир Гюнер.
„Външният министър ли имаш предвид, Корай?“
„Всички, господине. И всичко.“
Явно не може да каже повече, помисли си.
„Добре. Ще се видим, като се върнеш. Кога се прибираш?“
„Във вторник.“
„Тогава нека да е в събота. Ще те чакам в Анкара.“
„Няма толкова време.“
Реакцията на Корай Булут беше неочаквана.
„Тогава ти определи деня.“
„Връщам се във вторник. Да се видим в четвъртък.“
Не успяха да се видят. Корай беше убит в сряда срещу четвъртък през нощта.
Когато стигна до площадката на етажа, мислите му бяха съвсем объркани. Отдолу долиташе ту смеха, ту плача на Суна, която се надвикваше с телевизора.
— Помните ли, господин министър… Корай един ден…
Тези странности, шифри, шепот, тревожни погледи непременно имаха някакъв смисъл. „Нека не ми се случва най-страшното, Господи“, промърмори. Тръгна към кабинета. Пулсът му се ускори. Кой ли го чакаше? Отговорът беше зад вратата. Протегна се и я отвори. Вътре беше тъмно. Спря на вратата и прошепна:
— Лейла?
— Аз съм, господин премиер.
Видя силуета до библиотеката. Косите му настръхнаха.
— Кой е там?
— Моля ви, господине. Влезте и затворете вратата.
Ако беше капан, беше паднал в него. Нищо не можеше да направи. Обърна се и прекъсна и последния лъч светлина от долния етаж. Обърна се подозрително. Изведнъж стаята се освети.
— Боже мили! — каза. — Ти?
— Да, господин премиер. Жив съм.
— Изключи този проклет предавател, Мурат — извика комисар Хаккъ Каплан. — Не издържам повече.
Мурат Келкит протегна ръка и натисна червения бутон. Сръчно поставеният преди малко от комисаря в гостната на сестрата на Корай Булут бръмбар замлъкна.
След като излезе полузамаян от несекващото бъбрене на жената от дома ѝ, Хаккъ Каплан бързо се отдалечи, но двеста метра по-нататък сви вдясно и спря колата.
Помощникът му слезе веднага, извади чанта от багажника и я сложи до преминалия на задната седалка комисар.
— Седни зад волана — нареди му навъсено Хаккъ. — Може да се наложи веднага да потеглим. Кажа ли ти „фър“, хвръкваш, кажа ли ти „стоп“, спираш. Ясно ли е? Иначе върви се хвърли от моста.
Мурат веднага зае мястото си и в огледалото за обратно виждане проследи как комисарят със заучени движения отваря чантата и включва апаратурата. Когато на екрана се появиха танцуващи сини и зелени черти, Хаккъ Каплан се помъчи да разплете усукания кабел на слушалките, после се отказа, подавайки ги на Мурат.
— Разплети го. Бързо!
— Добра беше идеята за подслушване, шефе.
— Наистина ли?
— Ето това е предимството на Хаккъ Каплан. На мен дори не би ми дошло на ума да инсталирам бръмбари. Сега ще си седим и ще чакаме да пропее славейчето.
Комисарят нагласи слушалките на ушите си и зачака напрегнато. После яростно стовари огромния си юмрук върху апарата.
— Звук не издава това!
Хаккъ Каплан изтръгна от ушите си слушалките за кабела и натисна друг бутон. И въпреки усиления докрай звук, нямаше нищо друго освен мъртва тишина. Внезапно чуха тътрене.
— Пантофи — викна помощникът. — Жената ходи, шефе.
Той си беше помислил същото. Нещо, влачещо се по килима. Крака, обувки или чехли.
После отново настъпи няколкоминутна тишина. Тя се точеше и не се чуваше нито звук въпреки няколкото удара с пестник, нанесени по устройството от комисаря.