— Шефе, ако…
— Млък! — изрева комисарят. Помощникът също беше чул звука.
— Чехли — прошепна. — Жената пак ходи.
Комисарят се беше навел над апарата, като че ли ако го прегърнеше, щеше да чува по-добре. Точно тогава избухна страшен взрив.
Комисарят панически се отдалечи от апарата, а Мурат Келкит подскочи от мястото си при изпълнилия колата гръм.
И ужасяващо висока, протяжна музика. След нея познатия на цял свят звук „динг, донг, данг“.
„Midnight. This is BBC News. Now, Margaret Wilson and midnight news.“
Дори в огледалото се забелязваше как лицето на Хаккъ Каплан става моравочервено от безмилостната битка за намаляване на високоговорителя.
— Пусна телевизора, проклетницата.
Когато покрай тях премина една много дълга лимузина, и двамата си помислиха, че е премиерската. Дори от бегъл поглед личеше, че е бронирана.
Погледът на Хаккъ Каплан съвсем потъмня. Какво търсеше самият премиер по това време на нощта в дома на жената?
Успокои се, че след малко ще разбере отговора от громолящия апарат. Спокойно можеше да следи оттук разговора на премиера със Суна.
Но когато видя колата на премиера, в ума на помощника нещо прищрака. Щяха тайно да подслушват министър-председателя. Това беше подсъдно. Мурат Келкит гузно се размърда на мястото си.
— Знам — беше измърморил комисарят.
— Какво, шефе?
— Че престъпваме закона. Нямам избор.
Бяха наострили слух, но телевизорът не млъкваше.
По едно време Хаккъ Каплан сякаш различи две думи от рода на „моите съболезнования“ сред грохота на телевизора. Успя да чуе и отговора на жената „господин премиер“ посред новините на английски, които крещеше говорителят.
Беше почакал няколко минути, надявайки се вече да спрат телевизора, но нищо такова не се случи.
Беше минал половин час от влизането на премиера при жената, но телевизорът гърмеше с все сила. На фона на тази фъртуна от звуци се долавяше и гласът на жената. Тя не млъкваше, обаче нищо не ѝ се разбираше. А гласът на премиера изобщо не чуваше от апарата.
— Вероятно господин премиерът е седнал далеч — беше се опитал да успокои шефа си Мурат. — А може заради телевизора да са минали в друга стая. И затова не чуваме.
Мурат страшно се беше изненадал, когато се обърна и видя Хаккъ Каплан да се хили като лисица.
След петнайсет минути бронираната лимузина на премиера с коли на охраната пред и зад нея беше минала покрай тях, този път в обратната посока.
— Господин премиерът си отива, шефе.
Бяха изчакали още известно време, но нищо не се случи. Вероятно телевизионните новини свършиха и започна друго предаване. Младият полицай беше доловил нещо подобно на лъвски рев.
Точно тогава Хаккъ Каплан беше извикал:
— Затвори проклетия предавател, Мурат — и той на драго сърце беше изпълнил заповедта.
Втората заповед гласеше:
— Подкарай колата — и Мурат веднага натисна съединителя и включи на първа.
— Бръмбарът не свърши работа, шефе. Нищо не чухме.
— Имаш много здраве — изръмжа комисарят от задната седалка. — Точно обратното, научихме много неща.
Мурат Келкит му хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане.
— В тази къща има още някой, Мурат — измърмори комисарят. — Не знам как е влязъл. Но е там. И е професионалист. Намерил е бръмбара. Пуснал е телевизора, за да не чуваме разговора. Премиерът е отишъл да се срещне с него, Мурат. Да разговаря с него.
— И ние сега ще го заловим — даде газ Мурат Келкит.
— Не ставай глупав — кръшно се изкиска отзад Хаккъ Каплан, докато гумите свиреха. — Как се претърсва дом, в който премиерът е престоял четирийсет и пет минути?
Когато се върнаха в нелегалната квартира, завариха Сарп да си гризе ноктите пред прозореца. Филиз спеше върху едно от канапетата.
Гардения се качи в комуникационния център на горния етаж. Вече трябваше да има съобщение от Лондон. От него зависеше пътуването на Сарп и Филиз до Малта. Вече нямаха време. До два часа пътниците трябваше да напуснат квартирата. Иначе всичко щеше да се обърка.
— Свърши ли си работата? — намусено попита Сарп.
Волкан кимна.
— Какво каза на премиера, твое превъзходителство?
Волкан хвана облегалките на креслото:
— Казах, че ще го убият, друже.
Сарп така бързо скочи към него, че за малко да го събори.
— Какво каза, какво?
— Ще те убият, казах.
— Какви ги приказваш? Кой ще убива премиера?
— Тувалкаин. Лудият, който уби Корай.
— Но защо? Какво вземане-даване има Тувалкаин с него?
Волкан замълча за малко, после въздъхна: