— Това не е лудост, господин премиер — каза Джесика Тейлър. Тонът ѝ беше възпитан, но леден.
— Не се насилвай, Джеси. Остави протокола. Очевидно до ден-два ще бъда един опозорен бивш министър-председател. Можеш да ме наричаш по име. Дори на галено Стан. Като бившия каубой-премиер.
— Няма никаква лудост — този път тонът на директора на МИ6 беше укорителен. — Разполагаме с безброй разузнавателни сводки. Имаме информация не само от нашата служба, но и от чуждите разузнавания и медиите. Убийствата са минимум двайсет. И при всяко фигурират писмени послания, съдържащи все същите думи. И те ли са безумия?
— Стига толкова, Джеси. Играта приключи. Нямаме избор. Налага се да прекратим „Пергел“ и да излезем чисти. Поне да се отървем с минимални загуби. Ти ще подадеш оставка. Може да предпочетеш самоубийство. Аз ще уволня Калвин и така нататък…
— Всичко това не е изход — заинати се Джесика Тейлър и продължи остро: — Съгласна съм с Калвин. Прекратяването на „Пергел“ няма да реши проблема. Заплахата ще остане. А после ще бъде твърде късно. Нека послушаме Офелия. Тя вярва на Ромео.
— Ха, ха, ха — нервно се изсмя премиерът. — Вярвала му. Правилният израз е „влюбена“.
— Нито един агент от МИ6 не поставя чувствата над работата си — задъха се Тейлър.
Генерал Седрик потвърди, кимайки:
— Блестящо досие. Пълен успех в девет операции на живот и смърт. За мен като гаранция са достатъчни двата куршума в тялото ѝ и раната от нож.
— Има и още нещо — намеси се Оливър Винсънт Калвин.
— Пак ли, Калвин?
— При тези обстоятелства извеждането от Турция на доктора и момичето е в наш интерес.
— И защо?
— Защото изцяло ще бъдат под контрола ни.
Премиерът забарабани с пръсти по масата.
— И така — изръмжа. — Какво предлагате?
— Да ги изведем — мигновено отговори Калвин.
— Теб няма да питам, Джеси. Знам отговора ти.
— Да, господин премиер.
— А ти, Седрик? Армията на Нейно Величество дали е готова на още едно отвличане?
— Ние, войниците, казваме, че казанът така или иначе е пробит. Една дупка повече или по-малко не е от значение. Съдържанието все ще изтече. Да ги изведем.
Стенли Удбридж се обърна към директора на МИ6:
— Как ще го направиш, Джеси? Пак ли с подводница?
— Дипломатическа поща и самолет.
И Калвин, и Седрик подскочиха като ужилени.
— Света Богородице! — простена премиерът. — Ти наистина си откачила, Джеси. Отвличане с дипломатически самолет. Мили Боже!
— С военен състав не става — промърмори генералът.
— Не съм го казвал. Това си е операция на МИ6 — и погледна към Калвин. — Стига Външно да помогне.
— В Лондон ли ще свалите бегълците? Според мен, по-добре на север. Поне е по-изолирано. Къде ще ходят? Знае ли се?
Джесика Тейлър изстреля последния си куршум:
— В Малта. Ще ги свалим в Ла Валета.
Съвещанието приключи в един и половина. Директорът на МИ6 погледна Оливър Винсънт Калвин:
— И вие ще пътувате с дипломатическия пощенски самолет за погребението на Ромео в Истанбул.
— Добре. Знае ли се какво ще правят пътниците в Ла Валета?
— Приблизително. Имало кодирано писмо. От убития изследовател.
Бузите на външния министър внезапно пламнаха:
— Писмо ли?
— Да. Ромео го е видял. Офелия каза, че ще се опита да го копира.
— И какво ще търсят в Малта?
— Убедени са, че ключът към шифъра е в Ла Валета.
Истанбул
— Бързо се пригответе. Има много малко време. Бързо, бързо.
Това беше Гардения Нериса. Забързано слизаше по стълбите и весело пляскаше с ръце. Започна да буди заспалата Филиз, която вече се беше размърдала, обезпокоена от гласовете.
— Време е за път!
Волкан спря да бъбри и изтича при нея:
— Съобщи ли за срещата ми с премиера?
Гардения кимна.
— И?
— Няма „И“. Отбелязано е и толкоз.
— В колко е самолетът? — сънено попита вече изправилата се Филиз.
— Планират кацане в Истанбул в единайсет — отговори Гардения. — С него пристига и външният министър от Лондон — и погледна Волкан: — За погребението ти — промърмори и отново плесна с ръце към Сарп и Филиз: — Хайде, действайте. Нямаме време за размотаване. До половин час ще дойде кола да ви вземе.
— Няма какво да се приготвяме — ядоса се Сарп. — Да не помъкнем куфари, я. Така тръгваме, с празни ръце.