Излезе от бара, без да обърне внимание на подвикналото подире му момиче:
— Хей, ти бяга? Хубава приказка край?
От новините горе-долу беше схванал в коя джамия ще се извърши ритуалът. Беше обходил и проверил околността и разузнал района до най-дребните подробности. Беше обиколил булеварда и уличките, беше слизал до плажа… Когато на един прозорец на шестия етаж забеляза надписа „For rent“, очите му светнаха. Дори планът се оформи в главата му.
Сега дворът на джамията беше препълнен. Наоколо бъкаше от полиция, както и предполагаше. Дори по някои прозорци и балкони имаше въоръжени полицаи. Това вече не го очакваше. Защото полицията можеше да влезе и в този апартамент, макар и празен. Слухът му беше постоянно нащрек. Но досега не се чу нито звук.
Повтори действията си поне за петдесети път от сутринта. Огледа със снайпера всичко в радиус от сто и осемдесет градуса. Все още не се виждаше никаква цел.
В този момент пред двора спря зелена кола. Извадиха покрит с националния флаг ковчег и го понесоха на ръце. „Сигурно е на жертвата“, помисли си. Явно церемонията започваше. „Еее, къде ги тия цели“, рече си нетърпеливо. Но това чувство никак не подхождаше на професията му. Нетърпението раждаше напрежение. А напрежението — безпокойство. Тъкмо то беше най-големият му враг. Трябваше да чака с поглед през снайпера и пръст на спусъка. Единствено да чака. Докато види целта. И да се моли двете цели да са близо една до друга. Защото щеше да има време само за два изстрела.
Времето след първия изстрел нямаше да е повече от три секунди. Имаше нужда от поне осем секунди да обърне оръжието от първата към втората цел — ако бяха далеч една от друга, да се прицели през снайпера и да натисне спусъка. Но нямаше да разполага с толкова време. Тогава трябваше да избере една от целите. Най-важната. „Късметлия копеле“, измърмори. „Може би и този път ще се отървеш, но накрая ще ти прережа гърлото. Не можеш да избягаш от меча на Тувалкаин!“
Истанбул
Дори не разбраха къде се намира сградата, пред която ги бяха докарали тайно с кола. Когато излязоха от микробуса със затъмнени стъкла, се озоваха в тъмно като склад помещение. Чуха звук като от дърпане на шалтер и над главите им светнаха големи лампи. Забелязаха множество уреди, сред които тежка стоманена макара, провесена от тавана на дебел синджир. До голямата врата през която влязоха, имаше товарен асансьор.
Докато Сарп, хванал ръката на Филиз, се оглеждаше наоколо, в дъното се отвори врата. Двама души тръгнаха към тях. Шофьорът на микробуса седна зад волана, без да ги дочака, и потегли към отварящата се със звънтене автоматична врата. След няколко секунди беше излязъл през нея. Сега автоматичната врата се спусна надолу и стоповете на микробуса изчезнаха.
Без да говорят, новодошлите им посочиха място за сядане. Два пластмасови стола, които някога са били бели. Отпред имаше маса, покрита с накъсани вестници и по-мръсна от столовете. И когато двамата си тръгнаха, никой повече не се заинтересува от тях. Никой не дойде да ги попита или да поиска нещо от тях. Времето едва се точеше.
— Обичам те — внезапно рече Сарп. — Това е. И ще се омъжиш за мен.
Ако не мислеше, че ги наблюдават, Филиз щеше да стане и да го разцелува.
— Май досега не си правил предложение на колене.
Тонът ѝ беше като на глезено момиченце.
— Не ме карай да го правя сега тук — и се опита да стане, но момичето разтревожено го спря:
— Вярвам, вярвам — и след известно мълчание попита: — Мислил ли си какво ще правим в Ла Валета?
— Няма какво да мисля. Ще намерим артилерийската батарея, която описа Суна. Сигурен съм, че Корай ни е оставил там знак. Трябва само да го видим.
— А ако не го намерим?
— Ще го намерим — отсече.
— Сарп?
— Да?
— Искам да те питам нещо, но се страхувам.
— Страхуваш ли се? От кого?
— От теб.
— От мен?
— Да, от теб. По-скоро да не ме разбереш погрешно.
— Имаш право. Любимият ти е едно глупаво магаре.
— Сарп — укорително каза Филиз.
— Добре де, шегувам се. Какво искаш да знаеш?
— Вие, масоните… Наистина ли сте забъркани в опасни неща?
— В какъв смисъл? — опита се да скрие Сарп изненадата си.
— Ами опасни. Господство над света… Петата колона… Дейност в полза на Израел… Обслужване на еврейските интереси… Унищожаване на религията… И тем подобни. Така се говори за масоните.
— Ще започна от края, госпожо прокурор — чукна той носа на момичето. — Масоните не са безверници. В ложата на разположение са три книги. Коранът, Библията и Тората. А ония дейности, за които говориш, са лъжи и клевети. Нищо опасно не правим. Масонството е философия. А масонската ложа е многонационална и многорелигиозна структура, прокарваща тази философия. Всъщност няма нищо тайно. Всичко е въображаемо. Игра за пораснали деца. Естествено, не служим на еврейството. Абсолютни клевети.