Няколко пъти пое въздух. После го задържа. Очите, мозъкът и пръстът му бяха съсредоточени в целта като римско копие.
И натисна спусъка.
Ла Валета
— Последна спирка. Заповядайте, вече можете да излезете.
По едно време Сарп беше загубил надежда, че този момент ще настъпи. Нямаше проблем с натоварването на сандъците на самолета. Всичко беше наред, дори когато отвориха сандъците и ги извадиха оттам, с апетит бяха омели дадената им храна. Обаче на летището в Ла Валета сърцата им се качиха в гърлата.
Докато свалените от самолета каси се натоварваха в осигурената от британците кола, някой извика:
— Хей! Вие там, какво си мислите, че правите?
На Филиз ѝ се стори, че сърцето ѝ спира. Ужасяваше се, че ударите му се чуват и отвън.
Вратата на колата се отвори и затвори. На Сарп се стори, че чува забързани стъпки.
— Митничари — прошепна непознат глас. Сигурно беше шофьорът, който трябваше да ги откара в града. — Не се бъркай — каза същият глас. — Ти си англичанин. Вече не сте господари тук.
— Гадните копелета британските дипломати — каза плътен глас, от чиито стъпки се разбираше, че приближава към тях.
Това беше служителят, който в самолета извади Сарп и Филиз от сандъците. Когато виното свърши, той беше изпратил да им донесат.
Беше се представил като Питър — очевидно не с истинското му име. Но това беше нормално за служител на британското разузнаване МИ6, отговарящ за куриерския самолет.
Стъпките съвсем приближиха.
— Откъде пристигате? — попита троснат глас.
— От Истанбул.
Мъжът вече беше до тях.
— Какво има вътре? — удари по сандъка с Филиз.
— Откъде да знам? — измърмори Питър. — Връчиха ми куп хартии… В този плик е всичко. Вземи и чети. Аз не съм го отварял. Май бяха полилеи. Гледай да не се счупят, каза. Една съпруга в Истанбул. Жената на тукашния посланик специално ги поръчала от Турция. С държавни пари…
— За пръв път ми се случва дипломатическа поща да пристига по това време — каза малтиецът.
Питър веднага се съгласи с него:
— И на мен. Когато ме повикаха, се срещнах с едни сладки мацки. Виж, приятел, намери начин да отидеш до Истанбул, казаха. Прелестни гаджета.
— В документите пише полилеи от порцелан и кристал. С по осем свещника, на шест нива. Двайсет и четири халогенни ампули. Четири парчета. По два във всяка каса… Така ли е? Видя ли ги при предаването?
— Нее. Какво ми пука. Да не счупя нещо, че после горко ми, друже. Щом го пише в документите, така е. Двайсет и четири халогенни ампули по две, четирийсет и осем. Като светнат, все едно слънцето е изгряло. Ако искаш да си сложиш главата в торбата, отвори ги и провери. Аз не пипам.
— Дипломатическа поща — промърмори митничарят. Гласът му се стори поомекнал на Сарп. — Турските митничари са били дипломатически печат.
— Нищо, отвори ги. Да се успокоиш.
Какви ги плещиш, бе, каза си Сарп.
— Виж, виж — настоя Питър. — Къде ли са ключовете?
— Ей — извика малтиецът. — Какво ровиш сега? Някой каза ли ти да ги отваряш? Ще отвориш касите и после ще се оплачеш от мен, а?
— Не си измисляй, друже. Защо да правя това?
— Дори да не се оплачеш, ще проличи, че са отваряни. Хайде, разкарай тия ковчези от очите ми.
— Какво каза? — разсмя се Питър. — Ковчези, а? Ей това не бях се сетил. Хайде тогава, помогни да натоварим ковчезите в колата.
И моментът най-сетне настъпи. Колата спря и Питър каза:
— Последна спирка. Заповядайте, можете да излезете.
Първа от ковчега си излезе Филиз.
После се вдигна капакът на сандъка със Сарп.
— Добре дошли в Ла Валета. Малко ви уплаших, но се налагаше.
Задните врати на колата се отвориха и дневната светлина нахлу вътре.
— Къде сме?
— Пред крепостните стени на Ла Валета.
— Насред улицата ли ни оставяте?
— Това е най-сигурното място. Било един от най-важните и оживени пунктове на града. Автобусна спирка. Като слезете, ще разберете. Гъмжи от туристи.
Сарп погледна Филиз. Тя оправяше външността си.
— Ще се срещнем отново тук. Има голям шадраван. Вие останете там, където слезете. Не търсете нас или колата. Ние ще ви открием.
Бързо слязоха от вана. Първото, което забеляза Сарп, бяха навалицата и автобусите. Чудесни автобуси от 50-те години, жълти, с блестящи на слънцето никелирани части.
— Погледни ги — извика Филиз. — Колко са сладки!
Всичко приличаше на музей на открито. Стотици жълти автобуси антики с десен волан пристигаха и заминаваха.