Настъпи продължително мълчание. Внезапно Волкан попита:
— В записа си Корай споменава ли някаква Лейла?
— Лейла ли? Нее. Защо? Коя е тя?
— Не зная.
— А защо питаш, като не я познаваш?
— Когато онази нощ в дома на Суна премиерът влезе в стаята ми, изрече това име.
Да му се не види, рече си Сарп. Тъкмо си мислиш, че работата започва да се разплита, и тя се обърква още повече.
Истанбул
Когато Оливър Винсънт Калвин беше приет, завари Еге Тунабою да наблюдава Босфора и преминаващите кораби през прозореца със скръстени на гърба ръце.
Старият вълк много преживя, рече си британският външен министър. Едва се размина със смъртта. И не само той. Ако в този момент премиерът се беше обърнал, щеше да разбере, че Калвин е крайно напрегнат и неуверен. Една погрешна стъпка би унищожила перфектно протеклия досега план.
Изпратените в Малта професор и момичето бяха намерили диска, уличаващ убиеца, и бяха научили всичко. Но още много неща не бяха казали на Офелия и Ромео. Защо? Дали докторът не беше се усъмнил в нещо? Защо не беше казал на Волкан кой е Тувалкаин, след като знаеше?
Усети надигащото се в него безпокойство. Представи си каменното изражение на Джесика Тейлър. Щом тя започна с думите: „Ако се съди по информацията, с която разполагаме…“, Калвин веднага възрази. Според нея щяха да спипат човека с някаква тъпа операция и да провалят всичко. На нея не ѝ беше нужен Тувалкаин, а камъкът. Калвин донесе вода от сто кладенеца: „Нека му отпуснем въжето, господин премиер. Нека си мисли, че ще си разиграва коня както му хрумне. Ако действително съществува камък с тайна, нека го открие вместо нас“. И всичко това само защото вярваше, че Тувалкаин знае къде е камъкът и ще го намери преди тях. Беше се оказал прав. Онзи беше разбрал, че камъкът е у този възрастен мъж, който сега наблюдаваше морето с ръце на гърба. Пак извади кестените от огъня, без да си изгори ръцете. Единственото, което оставаше да направи сега, беше да убеди стареца да предаде камъка на тамплиерите.
Най-важното беше да го вземе от премиера преди Тувалкаин. Последно действие преди падането на завесата. Всичко зависеше от успеха на това действие. Две хиляди годишното наследство на дедите му щеше да се върне на мястото си и до идването на Месията друг нямаше да се докосне до него.
Бързо се прекръсти, казвайки си наум: В името на Отца, Сина и Светия дух. Докато беззвучно мърдаше устни, затвори очи за миг. Иисусе Христе, каза си. Покажи ми пътя. Йерусалимските рицари са на крак. Предани са на клетвата си пред Храма. Свещената реликва, напоена с кръвта ти, вече е на една ръка разстояние. Направи чудо. Не позволявай Камъкът с Тайната да попадне в ръцете на онези, които те приковаха. Дай ни възможност така, както ти си вървял смело към смъртта, понесъл кръста си на гръб, и ние да отнемем от враговете свещения камък, принадлежащ на Храма, чиито пазители сме, и да го върнем на мястото му. И светлината му да огрее навсякъде.
Оливър Винсънт Калвин полека отвори очи. Чувстваше се по-добре. Вярваше, че Бог ще му помогне. Бързо се прекръсти още веднъж и се покашля.
Еге Тунабою бавно се обърна към него.
— Господин Калвин? — рече. — Не чух, че сте влезли. На-дявам се да не съм ви задържал прав дълго време. Няма ли да седнете?
— Няма значение, господин премиер. Дойдох да ви кажа, че аз и правителството на Нейно величество гневно осъждаме нападението срещу вас в този тъжен ден. Денят, в който се прощавахте с приятел…
— Господин Калвин — меко отговори премиерът. Посочи с една ръка място за сядане на госта си, после отново скръсти ръце на гърба и тръгна из кабинета. — Какво ще кажете да прекратим тази игра?
— Игра ли, господин премиер?
— Да. И двамата знаем истината. Да прекратим играта поне помежду си.
Определено му бяха казали, че камъкът е у него. Сега идеше трудното. И в разузнавателните сводки пишеше колко упорит е турският премиер. Американците го наричаха Костелив орех, а руснаците Коза.
— Надявам се, че ситуацията не ви е стреснала много.
Еге Тунабою се приближи и седна срещу британския министър.
— Така ли? — попита. — Не трябваше ли да се стряскам?
— Както виждате, положението беше извънредно.
— Така си е.
— И след като вече сте информиран, какво възнамерявате да правите, господин премиер?
— Трябва ли да правя нещо? — отново изненадано го погледна премиерът.
— А не трябва ли? Мислех, че знаете. Разказали са ви всичко.
Премиерът кимна утвърдително.