— И в такъв случай?
— Все още не съм решил. Разбирате, че не мога да убия човека.
Оливър Винсънт Калвин се разтресе на мястото си като ударен от куршум.
Какви ги говори този идиот, разтревожи се. Внезапно го нападнаха съмнения. Да, разбира се, каза вътрешният му глас. Пари! Не, отпъди тази мисъл от ума си. Калвин познаваше меркантилните. Издаваха ги играещите им лисичи погледи, които не можеха да прикрият. Еге Тунабою гледаше хората прямо в очите. Не изглеждаше да се пазари за пари.
Тунабою забеляза, че гостът му го наблюдава безмълвно, и се опита да се усмихне:
— Хайде, приятелю. Трябва да приемете, че ситуацията е сложна. Създадохте проблем от международен мащаб, господин Калвин.
Какво? Кой го е създал? Аз ли? Някакъв сформира десет години Тайна държава, обръща всичко с краката нагоре, сече наред. Хуква да търси Свещения камък, за да възвести Еврейската империя, да наказва с меча на Тувалкаин непокорните и да стовари света на главите им, и накрая аз съм бил виновен.
— Не ви разбрах — промълви. — Бихте ли повторили? Казахте, че съм забъркал международен проблем?
— Разбира се — решително отговори Еге Тунабою. — Освен хуманните измерения, това намесва нас, вас и българите. Ще избухне невероятен скандал. Цял свят ще ни се подиграва. Трябва да го обмислим заедно и да намерим решение.
Калвин изведнъж изкрещя наум: „Не знае“. Не подозира за камъка. Нищо не разбира. Мисли как да възкръсне Ромео.
Поуспокои се. Поне сякаш се отвори възможност за маневриране.
— Прав сте — отсече и внезапно смени темата. — Бяхме принудени да предприемем много нетрадиционни мерки, за да ви предупредим, че някакъв луд, наричащ се Тувалкаин, се кани да ви убие. Използвахме тези извънредни похвати, понеже насреща си имахме нещо необичайно. Случилото се доказа сериозността на разузнаването ни. И недостатъчните предпазни мерки. Още малко…
— Още малко, и си заминавах — тихо каза премиерът. — Ние вярваме в съдбата, господин министър. На изписаното на челото. Вземайте каквито щете мерки, но ако е писано, ще се случи.
— Непременно трябва да ви охраняват по-добре. Ако сметнете за необходимо, готови сме на всякакво съдействие. Имате ли някаква представа какво иска от вас така нареченият Тувалкаин?
— Не — промърмори Тунабою, без да отделя поглед от събеседника си. — Може би нещо свързано с някои мои изказвания против политиката на Израел.
Дъхът на Калвин секна. Моментът беше настъпил.
— Не — прошепна. — Друго иска.
— И какво е то?
— Нещо, което притежавате.
Тунабою явно се изненада.
— Нещо, което притежавам?
— Да, господин премиер. Същото искам и аз.
Премиерът се учуди още повече.
— И вие? Много ми е любопитно. Едновременно някакъв луд и един уважаван министър искат едно и също нещо. Какво може да бъде търсеното от толкова противоположни личности, господин Калвин?
За момент Калвин не можа дъх да си поеме. Не успя да преглътне. Взе чашата от масичката и насила отпи глътка.
— Един… Един…
Точно тогава иззвъня телефонът. Чуваше се някъде от дрехите на премиера. Тунабою очевидно се разтревожи. Бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади апарата. Погледна номера на дисплея. Калвин забеляза как лицето на стареца пламна от вълнение.
— Да — каза разтревожено Еге Тунабою в слушалката.
Докато слушаше, лицето му поморавя. Обезпокоен стана прав.
— Кога — прошепна. Изслуша обяснението отсреща. — Какво иска? Не разбирам. Имал съм нещо негово?
Тунабою едва се държеше на краката си.
— Какво става, ваше превъзходителство? — опита се да стане Калвин. — Мога ли да помогна с нещо? — но премиерът не го чу.
— Веднага — отговори Еге Тунабою по телефона. — Не се тревожи… Добре… Не плачи… Добре… Ще се опитам да изляза сам.
Когато затвори телефона, беше пребледнял като платно. Известно време гледаше пред себе си с празен поглед. Калвин се изправи:
— Лоша новина ли, господин премиер?
Тунабою го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.
— Откраднали са ми нещо изключително ценно, господин Калвин. Трябва да тръгвам веднага.
Калвин усети как светът се сгромолясва върху него. Явно Тувалкаин беше взел Камъка с Тайната.
Истанбул
Филиз слезе първа от самолета. Вече се беше смрачило. Гардения беше наредила да не спират да вървят. Но накъде? Къде можеха да вървят из безкрайното летище?
— Върви!
Това беше Сарп.
— Знаеш ли накъде да вървим? — промълви момичето.
— Просто върви. Дори някой да каже „Спри!“, няма да слушаме и няма да спираме, ясно ли е?