— Слизайте!
Като светкавици изхвърчаха от микробуса. Трябваше бързо да се отдалечат, за да се прикрият в сянката. Ербъсът тъкмо преминаваше плавно пред полицейските коли. Това бяха последните секунди от прикритието им.
— Влизайте.
Промъкнаха се през отворената от Гардения врата. Наоколо не се виждаше нищо.
— Къде сме? — прошепна Филиз.
— Не зная. Точно насреща трябваше да има врата. Не палете светлина. Да опипаме стените и да открием вратата.
— И заедно да се помолим — рече Волкан. — Да се помолим, като отворим вратата да не налетим на паспортната полиция или охраната.
— Открих я! — извика Сарп. Открехна внимателно и погледна навън. — Идвайте, не се вижда никой.
Тръгнаха към процеждащата се през вратата светлина и излязоха.
— Вътрешни линии — каза Филиз. — Май се отървахме.
— Не бързай. Стотици полицаи ни търсят. Завардили са всички изходи.
— Трябва да излезем от капана.
Едва тогава Сарп успя да огледа Волкан. Посланикът беше захвърлил перуката.
— Твое превъзходителство — ухили му се Сарп, — хвърлил си маската.
Волкан ги изгледа накриво.
— Нали по телефона каза да вампирясам. Ето че вампирясах.
Смесиха се с тълпата. На Волкан му се струваше, че всички го гледат. Не му се струваше. Гледаха го. Поглеждаха и започ-ваха да си шушукат. Дори чу как едно момиче каза на пъпчивото момче до себе си:
— Ай, колко прилича!
— Давайте по-бързо — прошепна Волкан. — Да стигнем до изхода час по-скоро. Иначе ще ми искат автограф.
Сарп се възхити на хладнокръвието му. Можеше да се шегува дори в такъв момент. Изходът беше насреща им.
— Да се разделим — предложи Сарп. — Ще се опитаме да излезем по двойки. Те търсят четирима души.
— Не става — каза решително Гардения с тон, нетърпящ възражения. — Ако се разделим, няма повече да се съберем. Ще поемем риска. Нека се държим като две различни двойки, но да не се делим. Сякаш сме изпращачи и се връщаме.
Като видяха на изхода само един охранител, се изненадаха. Вратата с фотоклетка избръмча и се отвори, а студеният въздух отвън ги удари в лицата и ги освежи. Първи излязоха Филиз и Гардения. Все чакаха някой отзад да подвикне: „Хей, чакайте малко!“. Никой не ги извика. След тях излязоха Сарп и Волкан.
— Колата?
— На паркинга е.
След три минути се разположиха в прочутия джип на Гардения. И четиримата бяха изпотени от напрежението. Но влажният хлад на Истанбул ги накара да се разтреперят.
Гардения подкара към изхода на паркинга. Докато плащаше, секундите се точеха като часове. Накрая бариерата се вдигна и рейндж роувърът подскочи с ръмжене напред. Завиха на завоя вляво и на сто метра отпред видяха две полицейски коли, преградили пътя. Спираха и проверяваха колите от летището.
— Дотук бяхме — проплака Филиз. — Не можем да направим нищо повече.
— Спри! — извика Сарп на Гардения. — Отбий вляво и спри.
Момичето изпълни нареждането.
— Защо, обратно ли се връщаме?
— Шшшт! — прекъсна той Волкан. — Мисля.
— Бягай, вместо да мислиш — ухили му се Волкан, без да се впечатли от положението.
— Дайте ми телефон.
Гардения му подаде мобилния си.
— Какво си намислил?
— Ще се обадя в полицията.
И тримата зяпнаха от изненада.
— Да не си полудял? — викна Волкан. — За какво ти е полицията? Ей ги отсреща. Вдигни ръце и върви при тях.
— Не говори глупости. Обаждам се на нашия полицай — и започна да набира номера.
Филиз се смая.
— Нашият полицай ли? Кой е той?
— Комисар Хаккъ Каплан, съкровище. Сигурен съм, че като чуе гласа ми… — и вдигна ръка да млъкнат.
— Добър вечер, комисар — каза, като се стараеше да звучи бодро. — Аз съм. Професор Сарп Кая… Моля… Ада ли? — усмихна се. — Не, комисар, не от ада, от летище „Ататюрк“… Да… Това сме ние. Както бихте предположили, знаех. Да, четирима души. Тоест, ние сме двама. Госпожица Филиз и аз. И двама посрещачи… Те ли? Една англичанка. Много красива… И моят приятел. Волкан Демиркан.
Млъкна. Направи знак да мълчи на мъжа, който го ръчкаше в смисъл: „Какво правиш“.
— Не съм луд, комисар… Но какво да направя, като ви казвам истината, а вие не вярвате. Погребаният труп не беше на Волкан Демиркан. Готиният и смел посланик си е жив и здрав насреща ми. Не, не знам кого сте погребали. Моля? Щом идва от София, трябва да е българин. Кълна ви се. Тук ли? Нее, нищо не търсим… Опитваме се да се измъкнем оттук, комисар. Госпожица Филиз и аз направихме кратко пътешествие до Малта. И като се върнахме в родината, не ни посрещнаха любезно. Но носим важна информация… Моля?… Майтап ли? В никакъв случай… Прав сте… Естествено, ще направите… Неее, няма смисъл да локализирате местоположението ни. Ще ви го съобщя. В момента се намираме в черен рейндж роувър, паркиран на сто метра вляво от барикадата на полицията на изхода на летището… Искате ли регистрационния номер?