— Дава ни ескорт. Дава ни патрулка. Те знаят къде отива премиерът. Ще ни заведат. На определено разстояние ще ни пуснат сами. Пет минути след като пристигнем, ще предприемат офанзива, ако нямат вест от нас.
Волкан погледна Гардения. Тя вдигна рамене.
— Добре, комисар — каза. — Тръгваме. Наистина. Обещавам. Няма да се опитваме да избягаме на полицаите по пътя. Знам, че и вие ще дойдете. Ще се видим там. О, извинете. Може ли още една молба? Може ли да бъде информирано военното разузнаване и МИТ? Защото е твърде вероятно онова, което ще се случи след малко, и информацията, която ще бъде получена, да са в обсега на военната тайна. Да, разбира се. Извинете. Естествено, че знаете по-добре от мен.
Отдалечи телефона от ухото си и каза на Гардения:
— Давай. Карай, тръгваме.
Полицаят пред тях свали крак от бронята и кимна два пъти, сякаш виждаше онзи, с когото говори. Полицаите отстрани се отдръпнаха. Една от колите с лампи отзад мина пред тях. Полицейските коли освободиха преграждението на заден ход. Патрулката и рейндж роувърът се втурнаха напред. Обърнаха се да погледнат след себе си. Четири коли с червено-сини лампи тръгнаха подире им.
Сарп набра още веднъж. Изчака.
— Много тържествено сме тръгнали, като на сватба. Задъл-жителни ли са тия полицейски светлини?
Вместо отговор от слушалката се разнесе ръмжене. След секунда сирените спряха и светлините загаснаха.
Истанбул
Имаше мъгла. Премиерът Еге Тунабою беше притеснен. Всъщност не притеснен, а уплашен. Гласът на Суна по телефона беше изпълнен със страх.
— Бързай. Спаси я. Моля те! Спаси я.
Нищо не разбираше. Какво означаваше това? За какъв камък говореше Суна?
— Дай му го — хълцаше от плач Суна. — Дай му каквото иска. Спаси я.
Погледна отражението си в огледалото на колата. Колко съм се състарил изведнъж, помисли си. По лицето му беше изписан единствено страх. Господи, рече си, моля те, нека не закъснея. Прости ми заради нея.
— Сам — два пъти помоли Суна, — иска да дойдеш сам.
Но не успя да се наложи. Премиерите не излизаха току-така сами нощем.
— Това е от жизненоважно значение. Ще тръгна само с шофьор и един телохранител. Не ми губете времето — беше отсякъл, но въпреки това и началникът на охраната, и този на МИТ бяха вдигнали олелия до небесата.
Съставиха плана набързо. Премиерът щеше да тръгне с ограничена охрана, но съответните екипи щяха да вземат всички необходими мерки.
Когато Тунабою излезе през вратата, видя до себе си британския министър и се изненада:
— Вие не си ли тръгнахте, господин Калвин?
— Не знам какво става, господин премиер — тихо беше отговорил Калвин, — обаче се страхувам, че е свързано с въпроса, който повдигнах преди малко.
Премиерът спря. Какво иска да каже тоя тъп англичанин, помисли си.
Калвин забеляза питащия му поглед и поясни:
— Смятам, че онзи, който е откраднал скъпото за вас нещо, е Тувалкаин.
Еге Тунабою беше кимнал мълчаливо. Всъщност Суна беше казала същото.
— Моля ви, господин Калвин. Трябва да тръгвам веднага… После…
Калвин го беше прекъснал без никакво колебание:
— И се опасявам, че за да върне откраднатото, иска нещо от вас. Мога ли да попитам какво?
Вече бяха пред колата му.
— Един камък — беше прошепнал Еге Тунабою. — Иска камъка, останал от съпругата ми, мир на праха ѝ.
Какво? Останал от жена му ли? Това наистина беше шокиращо. А премиерът го каза така, че стана ясно неведението му относно идентичността на останалия от съпругата му Камък с тайната, преследван от всички през вековете.
— В такъв случай — ледено заяви Калвин — е наложително да дойда с вас, господине. Защото само аз мога да ви помогна.
Седнаха един до друг на задната седалка на бронирания автомобил. Откакто бяха потеглили, никой не беше проговорил. Оливър Винсънт Калвин започна да претегля съотношението на силите. Шефът на охраната седеше на дясната предна седалка. Непрекъснато мърмореше нещо в микрофона пред устата си. В колата отпред пътуваха шофьор и телохранител. Вероятно в кортежа от три коли зад тях имаше шест-седем души. Най-отзад се движеше линейка. Тя следваше премиера навсякъде. Сигурно и в нея пътуваха двама-трима души. И толкова. Откъдето и да погледнеш, всичко на всичко едно отделение.
Накрая Калвин реши да наруши мълчанието.
— Вкарват ни в клопка — промълви. — Придружават ви не повече от десет-петнайсет души. Още тази сутрин станахте обект на покушение. Животът ви е в ръцете на това отделение полицаи.
— Вероятно искахте да кажете „животът ни“, господин Калвин, след като и вие сте тук. Разузнаването е известено. Сигурно вече са вдигнали всичко живо на крак. Истанбулската полиция също е мобилизирана. Не се безпокойте. Убеден съм, че когато вашето МИ6 разбере, че сте с мен, ще направи каквото трябва.