Вървящите зад тях ги подбутваха с опрени в гърбовете им дула.
Тръгнаха през мъглата към вратата. Докато изкачваха стъпалата, премиерът заядливо попита:
— Къде е Серкан?
Вместо отговор получи удар в гърба с цевта. Отговорът го чакаше още на влизане. Началникът на охраната Серкан и четиримата телохранители лежаха в подножието на стълбището насреща.
Въоръжените ги побутнаха към стената.
— Ще ни разстрелят! — каза гневно и безпомощно Калвин, чието око вече напълно се беше затворило. Отвореното бясно се въртеше. Той всеки момент можеше да направи нещо, което да го отведе към смъртта.
— Успокой се — прошепна Тунабою, — нужни сме му живи, а не мъртви. Хайде, да не караме Тувалкаин да ни чака.
И беше прав. Тувалкаин ги искаше живи. За какво му бяха труповете им? Поуспокои се. Подготви се за съдбоносната среща, рече си Калвин. Не срами духа на рицарските си деди. Та нали си преданият воин на Иисус, носещ кръста на плещите си? Ако трябва, тръгни към смъртта с изправено чело като него.
— Стойте!
Всъщност нямаше къде повече да отидат. Застанаха пред стената.
И тя внезапно се разтвори. Опрените в гърба им дула ги блъснаха към асансьора. Стената зад тях се затвори.
Истанбул
Дъждът биеше по стъклата, а мъглата непрестанно плетеше мрежи пред тях. Понякога не виждаха дори стоповете на полицейската кола отпред. Мълчанието в рейндж роувъра наруши Гардения:
— Не забравяш ли нещо, Сарп?
Не беше забравил нищо. И все пак чакаше въпросите.
— Първо — намеси се Волкан, — кой е Тувалкаин?
— Мисля, че след малко ще видите отговора със собствените си очи.
— Кой е, Сарп? — погледна го в огледалото Гардения. Гласът ѝ беше съвсем рязък.
— Трябваше да сте разбрали, че няма да ви кажа — също толкова категорично отговори Сарп. — Не мога да издавам информация, която все още не съм споделил с нашите власти.
— Какво? — обърна се да го изгледа изненадано Волкан от предната седалка. — Нямаш ли ни доверие?
Филиз прецени, че е време да се намеси в нажежената обстановка:
— Нищо лично — каза тихичко. — Не го приемайте срещу себе си.
Настъпи тежка тишина.
— Стига толкова — каза Гардения и удари волана с все сила.
— Ти си шпионинът — изкиска се Сарп Кая, опитвайки се да успокои атмосферата. — Знаеш ги тия работи. Триковете за пълна секретност.
Но Гардения нямаше намерение да се успокоява.
— Не се прави на идиот — изкрещя. — Къде е дискът на Корай? Само не казвай, че е в джоба ти. Тази информация трябва незабавно да се анализира. Ако беше пратил записа от Малта на електронната ми поща, досега щяха да са готови стотици анализи и профили.
Сарп и Филиз предпочетоха да замълчат. Но Гардения не мислеше да се отказва.
— Къде е дискът, господин Сарп? Дай ми го веднага.
Сарп възнамеряваше да реагира остро, но Филиз не му даде възможност:
— Институцията, която съхранява диска, не може да даде оригинала другиму, освен на наследниците. Корай е разрешил Сарп да направи копие. Обаче не успяхме. А и време нямахме. Дискът на Корай е на нужното място и в сигурни ръце.
— И каква е тази институция? Да не е в банков сейф?
Известно време се чуваха само двигателят и чистачките. Този път Волкан наруши мълчанието:
— Добре, ясно. И това е тайна за нас. Но как е стигнал камъкът до Еге Тунабою? Или и това е тайна, Сарп? — по гласа му личеше, че е обиден.
— Не е. Но е дълга и объркана история. Води началото си от времето на Първата световна война. Прабабата на госпожа Мерал била омъжена за висш османски чиновник в Палестина. Много добре се разбирали със съседите си евреи. Дори подслонявали в дома си възрастни евреи като свои роднини и ги хранели и се грижели за тях. Когато се разбрало, че британците ще окупират Йерусалим, нашият чиновник и жена му трябвало да бягат. Стегнали си багажа. На следващата сутрин щели да напуснат града. И същата вечер един евреин похлопал на вратата им. Дал на жената чувала, който носел под мишница. Казал: „По-добре тайната да остане в мюсюлмани, отколкото да премине в ръцете на англичаните. Нямам нищо по-ценно да ти дам от този камък, дъще.“
— Будалкаш ни — нервно се изсмя Волкан през стиснати устни. — Измисляш си, докторе. Сиреч, този камък…
И четиримата се вцепениха, когато телефонът на Гардения зазвъня пронизително. Капитанът поднесе апарата към ухото си. После го протегна назад, без да каже нищо. Опита се да се съсредоточи в пътя, който едва виждаше от дъжда и мъглата. Сарп взе телефона и каза:
— Да… — изслушвайки с ужас първите две изречения на Хаккъ Каплан. Опита се да скрие обзелата го паника от останалите, но не успя. — Как се случи? — изкрещя.