Разблъска навалицата и мина напред. Корай пак беше седнал в дъното. Облегнат на бъчвите по стената, се взираше пред себе си. Пред погледа му беше цялата механа. Както и всеки, който би се приближил.
Когато го видя, понечи да се изправи. Сарп го натисна по рамото и го възпря.
— Виж какво — прошепна в ухото му, — нямам нито желание, нито време да си играя на шпионин. Ако ми кажеш човешки какво става, давай. Иначе си тръгвам и не искам да те виждам повече.
Корай вдигна глава и изгледа приятеля си над очилата.
— Ще ти разкажа — отговори и го дръпна за ръката да седне. — Но не е толкова просто. Дълго и объркано е.
— Нищо, ще те изслушам.
— Ще ме помислиш за луд.
— Вече те мисля. И то за опасно луд.
По лицето на Корай пробяга горчива усмивка.
— Кой беше оня в кръчмата, дето толкова те уплаши? Познаваш ли го?
— Не.
— Виждал ли си го досега?
— Не. Никога.
— Лъжеш. Или си се уплашил и избягал от непознат човек? Сякаш видя дявола. А мен наричаш страхливец.
— Припознах се.
— В кого?
— В убиеца.
— Какво?
Изненадата на Сарп разсмя Корай.
— Казах ти. Ще решиш, че съм се побъркал.
Сервитьорката дойде при тях и те млъкнаха. Корай поръча. Когато момичето записа поръчката и се отдалечи, той внезапно попита:
— И за Содом и Гомор ли не си чувал?
Пак ли, понечи да възрази Сарп. Но беше решил да го изслуша.
— Чувал съм — отговори отегчено. — Притчата за онези градове, които Бог унищожил с огън.
— Разказ, фигуриращ в книгите на три религии, не може да бъде притча, приятелю. Ако обиколиш израелско-йорданската граница и идеш до езерото Лот, ще разбереш.
— Какво общо има приказката със страха, че някой те следи? Хайде, кажи ми!
Корай щеше да каже. Решил беше. Щеше да изложи на опасност обичния си приятел, но нямаше избор.
— Дълго е, но ще се постарая да резюмирам.
— Не резюмирай, разкажи всичко.
— Би отнело дни и седмици, Сарп. Сега няма време. Времето изтича. По-късно ще узнаеш всичко с подробности. Засега се задоволи с разказа ми и малко се поразрови по тези въпроси. За Бога, моля те да направиш това. Заради мен. Заради себе си.
Млъкна. Посочи претъпканата механа.
— Заради тях.
Търпението на Сарп се изчерпваше.
— Стига речи, разказвай.
— Слушай тогава… Всичко започва преди Потопа.
Сарп въздъхна наум, но не го прекъсна.
— Ной имал двама несъщи братя. Иавал и Тувалкаин. Господ го известил за Потопа. А той разказал на тях. Казал им, че ще построят кораб и ще приберат живите същества, за да ги спасят. Но как да построят толкова голям и мощен кораб с тогавашните си познания? Ной съобщил, че Господ го е посветил в седем тайни науки.
— Седемте тайни ли?
Корай намести може би за петдесети път тази вечер очилата си с дебели рамки.
— Да — отговори. — Братята му полюбопитствали. И го притиснали да издаде тайните.
— Я виж ти, интересно. И какви били тайните?
Корай пренебрегна иронията.
— Според масонската литература това са Граматиката, Логиката, Реториката, Аритметиката, Геометрията, Музиката и Астрономията.
— Брей, брей — не се въздържа Сарп и се засмя. — Ама че тайни. Докато е строил ковчега, Ной е просвещавал и е пял. И с право. Ако не е пял, как щели да минат двете години на Потопа? А граматиката навярно му е трябвала, за да обучава животните в ковчега!
Корай се ядоса.
— Не си измислям. Така масонските източници определят тайната на седемте науки.
— Извинявай, извинявай — Сарп направи опит да се стегне и да го успокои.
— Ной прошепнал седемте тайни на братята си. Иавал ги вдълбал в камък, за да не се изгубят при Потопа. Но Господ бил поверил още една тайна на Ной. Нея той скрил от братята си.
— Леле! Осмата тайна? Колко загадъчно!
— Не се занасяй. Тувалкаин научил осмата тайна. Седемте записал върху еленска кожа. А осмата издълбал върху каменен куб.
— Браво! — промърмори Сарп. — И каква била тази страшна тайна?
Корай продължи, сякаш не беше чул.
— С известен само на него шифър записал осмата тайна и под нея изрисувал онова.
— Чакай да отгатна — прекъсна го Сарп. — Онова, което нарисува на салфетката… Как се казваше… О, Боже…
— Ансата… Кръстът с дръжка.
— Йес! Точно така!
Друг път Корай би се ядосал. Щеше да стане и да си тръгне, но сега не му беше времето. По-точно, време нямаше. То изтичаше.