Гардения, прикрила се зад трона на Раам, се изправи веднага. Вдигна ръката с меча на Тувалкаин и се втурна към гологлавия. Волкан видя това от мястото си. Бяга, помисли си. Командирът на Батальона за отмъщение на Зизон бяга! Не беше разбрал, че момичето тича към гологлавия.
Точно като слезе по стъпалата, екна изстрел и другата ѝ ръка подскочи във въздуха. Прегъна се в кръста. Върху гърба на бялата ѝ туника се появи червено петно.
— Гардения! — простена Волкан. — Гардения!
Повдигна главата на строполилото се момиче. Още стискаше в ръка меча на Тувалкаин. Отвори очи. Видя Волкан и сгърченото ѝ от болка лице се усмихна. Разтвори пръсти и ножът падна на пода.
— Гардения.
— Ако може… — прошепна — и мен… остави там, където лежат… Жале и дъщеря ти, Волкан. Откъдето… те взех… от подводницата… да гледам морето…
Направи невероятно усилие да задържи очите си отворени. Но усещаше спускането на мрака. Едва успя да вдигне ръка, за да погали бузата на Волкан.
— Казах ти, любими — прошепна, — че предпочитам куршума.
Анкара
— Чакай ме тук — каза Еге Тунабою. — Не мърдай никъде. След няколко часа се връщам.
Тижен Барлас погали ръката на премиера в шепите си.
Армията лекари и сестри бяха готови да полетят с носилката, в която трудно настаниха упорстващия да върви сам премиер, към операционната.
Тунабою се опита да вдигне глава и задавено извика:
— Тижен! Щях да ти кажа.
— Какво?
— За дъщеря ми.
Странно пламъче заигра в очите на Тижен. Наведе се над него и прошепна:
— Всъщност знаех. От самото начало.
Еге Тунабою се опита да каже нещо, но не успя. Изгледа я продължително. После каза на болничния персонал:
— Да тръгваме.
Когато носилката излизаше през вратата, премиерът отново се обади:
— Тижен! Когато отворя очи, ти трябва да бъдеш първото, което ще видя!
— Обещавам — отговори тя. — Оттам нататък все мен ще виждаш.
Останал сам с Тижен Барлас в болничната приемна, главният секретар Кемал Черния попита:
— Кога ще му кажеш за самоубийството на Джандемир Гюнер?
— Никога, господин Кемал — прошепна тя. — Не трябва да знае всичко, нищо, че е премиер, нали? Нека се отърве от болките и да не мисли за нищо друго, освен да бъде щастлив колкото време му остава. Не го ли е заслужил според вас?
— И още как! — светна лицето на Кемал Черния.
Ла Валета
— Какво току се цупиш? — попита Сарп. Седяха в кафенето „Сан Джовани“ срещу катедралата „Свети Йоан“.
Филиз влюбено погледна съпруга си избъбри:
— Не разбрах защо толкова настояваше да дойдем непременно в Ла Валета за медения месец. Да не би заради библиотекарката, сред чиито изхвръкнали от пазвата гърди още малко да паднеш, връщайки диска на Корай?
Сарп щастливо вдигна чашата с вино и отговори блажено:
— Госпожо Кая, не схващам какво казваш. Мисля за новия шифър, на който се натъкнах.
— Шифър ли? Какъв шифър отново, Сарп? Не искам повече шифри.
От ръката му на масата изпадна малко листче.
— Дали ще успееш да го разгадаеш?
Филиз взе бележката.
— Да видим какво пише. ВТБ… СМ… ЛД… ВЛБН… Че какво толкова има за разгадаване. Извади лист и химикалка. В… Добави Е след Т. После Ъ между С и М… У след Л и О след Д. После Ю след ВЛ и Е след Б. Какво толкова, разгадах го. В ТЕБ СЪМ ЛУДО ВЛЮБЕН.Това е.
Сарп извади от джоба си на масата малко пакетче.
— Това пък какво е?
— Отвори да видиш.
Филиз развърза панделката. Погледна първо пакета, после Сарп.
— И какво е?
— Чифт бели ръкавици. Онези, които масоните подаряват на любимата жена.
Докато тя нахлузваше едната на ръката си, Сарп промър-мори:
— Прилича ми на покана.
— Покана ли? За какво?
— За венчавка — усмихнато погледна жена си в очите Сарп.
— Какво казахте, докторе? — изчурулика тя. — Венчавка ли? Предлагате ми масонска венчавка ли?
— Помислих, че това ще ни държи по-здраво заедно.
Филиз се протегна към мъжа си.
Устните им се сляха.
Монголия
Самолетът започна да захожда. Беше дълго пътуване. Образът на Гардения не беше го напуснал нито за миг. Съвсем ясно си спомняше стойката, гласа и смеха ѝ. Знаеше, че трябва да се освободи от спомена. Да забрави. Но Волкан Демиркан не беше убеден, че желае това.
Загледа се в приближаващата се през прозореца панорама. Припомни си последния разговор с премиера:
— Наистина ли желаете да отнеса и заровя сред пустинята Камъка на тайната, господин премиер?
— Това не е желание, синко. Заповед е.
— Но той е от жена ви…