Болните мозъци все още ни мислят за еретици и израелски шпиони, каза си. Блатото на подозренията ражда точно такива конспиративни сценарии. На всичко отгоре сега го прави най-добрият ми приятел. И то убедено.
Спомни си физиономията и паниката на Корай, когато видя оня човек на вратата на кръчмата. И думите му точно преди да се разделят:
— Знаеш ли от кого се уплаших и избягах от механата на Аслан?
— От кого?
— От палача на Тувалкаин.
Първо си помисли, че приятелят му се шегува. Но не! Не беше шега. Той наистина вярваше в тези щуротии.
Кой беше онзи гологлавец? Наистина ли следеше Корай? Ако беше така, защо не беше тръгнал след него, когато приятелят му избяга, блед като платно?
Корай определено е луднал, промърмори. Чалнал се е. Братът на Ной в механата на Аслан! И по петите на Корай… Кой щеше да повярва на този брътвеж? Тази вечер всичко беше приказка. Имаше само едно истинско нещо. Страхът в очите на Корай.
Реши още щом отиде в болницата сутринта, да разкаже всичко на Хикмет Тимур. Той самият беше малко перко, но прекрасен психиатър.
Но какво щеше да му разкаже? „Аз съм масон. А един приятел се е втренчил в масоните.“ Така ли щеше да му каже? Ако пък заговореше за Ной, Тувал еди-кой си, осмата тайна и прочие, Хикмет и него щеше да сметне за луд. Защото нормален човек не би приел сериозно такива неща и не би ги преразказал. Разказвачът не беше за лекар, а за лудницата.
Тъмният тротоар сви наляво с лека дъга.
И тогава нервите му се изопнаха.
Разтрепери се от глава до пети. Това проскърцване ли беше? Има ли някой зад гърба ми?
Какво ставаше? Може би някой друг беше завил по улица „Нур-у Зия“ от булевард „Истиклял“?
Но нервите не приемаха логиката на ума. Сърцето му заби учестено. Какъв беше този шум и причината да го възприеме като заплаха? Веднага разбра отговора. Не бяха стъпки. Нито животни.
Забави крачка, за да разбере какъв е шумът, от който космите му настръхнаха. Не чу нищо друго, освен собствените си стъпки. После съвсем спря и се ослуша в тишината. И сега не чу друго — само ударите на сърцето си.
„Заблудил си се“, каза на висок глас, за да се окуражи. „Приказките на Корай ти опънаха нервите. Заради глупостите, набивани в главата ти цяла вечер, умът ти си играе игрички. Иска да мислиш, че някой те следи. Няма никакъв шум.“
И тъкмо се готвеше да продължи, упреквайки се за глупостта си, когато чу същия шум.
Шумолене. Коварно прошумоляване.
Ударите на сърцето му зачестиха и пулсът му се ускори. Несъзнателно се облегна на стената.
Сякаш нещо се влачеше по земята.
Стъпки нямаше, но шумоленето приближаваше.
Бягай, изкрещя вътрешният му глас. Бягай, Тувалкаин е по петите ти!
Май полудяваше. Засипа ругатни по адрес на Корай.
Шумоленето съвсем приближи. Още малко и щеше да излезе от завоя и да се сблъска с него. Онова, което издаваше този коварен звук.
Разумът му настояваше да потисне желанието за бягство. Побегнеш ли, свършен си. Като него ще паднеш в плен на страховете и подозренията си.
Остана на място. Сдържа дъха си.
Шумоленето приближи още повече. По улицата, през камъните, се тътреше нещо голямо. Нещо без крака!
Бягай, още веднъж изкрещя вътрешният му глас.
Труп! Някой влачи труп по паважа. Бягай!
Нервите му бяха опънати до скъсване. Обля го пот. Огледа къде да се скрие, но не намери. Всички врати бяха здраво залостени. Само в изхода на улицата към малкото площадче от прозореца на втория етаж на голяма стара кооперация се процеждаше немощна светлина. Тя не осветяваше дори прозореца. Изведнъж си спомни дивотиите на Корай за осмата тайна. Силата, убиваща светлината и раждаща мрака! Тук светлината беше умряла, всичко тънеше в мрак. Направи опит да си припомни улицата. На площадчето по-нататък имаше паркинг, където понякога оставяше колата си. Там трябва да има някой, помисли си. Реши да забърза натам, но вече беше късно. Шумоленето зави в уличката и Сарп се озова лице в лице с него.