Почти се сблъска с мъж, повлякъл огромен чувал. От слабост бузите му бяха хлътнали навътре. Очите му проблясваха от огромни вдлъбнатини. През скъсаната риза стърчаха кокалестите му гърди. Под липсващия от коленете надолу панталон нямаше обувки. Човекът беше бос.
Той също се стресна, когато съвсем неочаквано се сблъска с някого зад тъмния ъгъл.
Сарп премести поглед от босите нозе към големия чувал, който едва теглеше.
— Уплаши ме до смърт — изхриптя мъжът през изпадалите си зъби.
— И ти ме стресна — каза Сарп и нервите му изведнъж се отпуснаха. Мъжът с босите крака пусна чувала върху студения паваж. С дългите си пръсти, които в тъмното приличаха на пръсти на скелет, почеса безкосмените си гърди.
— От масоните ли излизаш?
— Нее — отговори нервно. — Какви масони?
Мъжът седна на тротоара. Вдигна глава към Сарп и продължи:
— Това им е сградата. Вечер сума ти мъже влизат там. Паралии. Костюмари.
— Костюмари ли?
— Сиреч богати.
Замълча и огледа Сарп.
— Като теб — засмя се. Устата зад липсващите зъби заприлича на пещера. — Тайни неща правели вътре.
— Тайни ли?
— Аха. Джемил ми разказа. Продавачът в книжарницата на Рифат. Той всичко знае. Аз не разбирам. Такива или онакива, вика Джемил, ама са свестни хора. Понякога се случва някой да ми даде пари.
— Наистина? Ти все тук ли обикаляш?
— Навсякъде. Нощем, де. Събирам хартия. Пълня чувала и го отнасям на прекупвача. Дава ми по някоя лира. Но масоните не изхвърлят хартия.
— Защо? — заинтересува се Сарп.
— Не знам. Джемил казва, че си горят документите. За да не четат другите тайните им.
Май тоя Джемил имаше развинтено въображение, рече си. Има да се надлъгват, ако се съберат с Корай. По устните му плъзна доволна усмивка.
— Дай един тутун.
Вдигнал глава, се усмихваше на Сарп. Явно вече го смяташе за приятел, за да си поиска нещо.
— Не пуша.
— А ракия пийш ли?
Сега ще поиска пари за пиене, помисли си Сарп.
— Не…
Мъжът го погледна учудено.
— Айде, бе! — явно не му вярваше. — Тутун не пушиш, ракийца не пийш, ми тогаз защо живейш?
Доволен от успокоението си, Сарп каза:
— Майтап. Цигари нямам, но пари за ракия имам — бръкна в джоба на панталона си и подаде на мъжа останалата от винарната петдесетачка. — Пий едно и за мен.
Човекът сграбчи банкнотата. Потърка я в мръсната си черна брада, дълга цяла педя, и измърмори нещо.
— Хайде, чао — каза Сарп и импулсивно тръгна в обратната посока.
— Къде тръгна — изненада се мъжът. — Не идваше ли оттам?
— Аха — кимна Сарп, — но ми е любопитно за масоните, дето ми разказа. Не съм знаел, че сградата е тяхна. Ще ида да погледна. Може все още да вършат нещо скришно там.
Без да дочака отговор, зави зад ъгъла и се изгуби от погледа на мъжа.
Той погледна след него и промърмори:
— Със сигурност е масон. Прави се на ударен. Как само бръкна в джоба и извади петдесет кинта, а? Аз ако си бръкна в джоба, ще си пипна само та. ците.
Мърморейки се изправи. Продължи да влачи чувала в обратната посока. Кой знае и тоя какви тайни работи върши, си мислеше. Ама стига, де! Да върши, каквото си иска. К`во ти пука? Щом дава петдесет кинта, е читав човек.
Лондон
Джон Ашли Съливан отегчено удари с чукчето.
Чук, чук, чук! Три удара през равни интервали.
Беше време за закриване на заседанието за повдигане в степен чирак.
След него с чукчето удари Първият надзирател.
Чук, чук, чук!
Същото направи и Вторият надзирател.
Чук, чук, чук!
Заседанието беше вяло. Най-досадно му беше да слуша докладите на чираците за повдигане в степен. Великият учител, Почитаемият на Ложата на пергела Съливан не издържаше тази скука.
Беше повдигнат в двайсет и трета философска степен и влязъл сред масоните на най-високо ниво във Великобритания, но все още му се налагаше да търпи това. Защото колкото и да се издигнеше един масон, най-важна беше работата в Синята ложа. Ето, това беше тя. Да се занимаваш с чираци и калфи. То и стигналите до степен майстор не се отличаваха много от тях, ама нейсе.
Що за глупости пишеха изобщо? Това ли беше нужно? Такива ли бяха темите за повдигане в калфа? Да бяха влезли в библиотеката да се поровят малко. Подръка им беше най-богатата масонска библиотека в света, но тези господа не си даваха труд да си вдигнат задниците и да поработят. Да не си представяха масонството като търговско сдружение? В докладите им нямаше нито философски синтез, нито чистосърдечна и убедителна искреност. Всичко беше сухо и постно. Преписали бяха фрази от посвещаването и отгоре на това ги четяха сричайки, без да им мигне окото. Нямаше нито изглаждане на камъни, нито любов, братство, благородство. Празни приказки.