Така ли беше наистина? Може би Корай беше прав. И той действително лапаше мухите.
Изведнъж си спомни, че в кабинета беше поканил Филиз да излязат да пийнат нещо и след обаждането на Корай я беше забравил. Не само забравил, но ѝ беше поръчал да им запази маса при Аслан. Дори не му хрумна да се извини. Кой знае колко я беше обидил. И особено ако Корай беше прав, че тя се интересува от него, страшно я беше наранил.
Докато мислеше, започна да си припомня подробности, които потвърждаваха правотата на Корай. Откакто беше споменал, че харесва съчетанието на черно и червено, момичето смени целия си гардероб. Почти всеки ден се обличаше в червено и черно. Например черен панталон с тясна червена блуза. На следващия ден — великолепна черна риза под червен костюм… Ей такива неща. Няколко пъти го беше канила на гости под различни предлози. „Ще готвя мантъ[17], докторе. За неколцина приятели. Заповядайте и вие.“ Или: „Скромно парти, докторе, ако искате, елате“. „Със съученичките от италианския лицей всяка година се събираме в дома на някоя. Е, вече не са момичета, а млади жени. Със съпрузи, годеници, приятели… Някои водят и децата си. Много е забавно. Ще им бъде приятно, ако дойдете.“
Не се беше отзовал на никоя покана. Дори през ум не беше му минало, че не „момичетата“, а Филиз щеше да се радва.
Освен това тя знаеше всички подробности за него — рождения му ден, зодията, асцендента, щастливото му число, любимото му ядене и песен. Всичко за него.
А той какво знаеше за нея? Нищо. Не, не съвсем. Ето, знаеше къде живее.
И сега стоеше пред вратата ѝ.
Добре, и какво щеше да направи? Защо беше дошъл? Какво очакваше? Да не мислеше, че жената, която не забелязваше извън кабинета, ще му се хвърли на врата? И то по това време?
За последните пет минути погледна часовника си четвърти път. Три и дванайсет.
Доста се беше измъчил да намери място за паркиране. Като излизаше от колата, се надяваше, че ако повърви малко, ще се опомни и ще се откаже от замисъла си. И ще си отиде вкъщи. Където никой не го чакаше.
Когато отново застана пред блока „Азми бей“, пак си погледна часовника под светлината на уличната лампа. Три и седемнайсет.
Потърси на таблото със звънците номер седем. Но не виждаше добре в тъмното. Помисли си, че ако сгреши звънеца, ще отнесе сума ти псувни. Не беше сигурен дали и Филиз няма да го наругае за ранното събуждане. Дори да го видеше насреща си.
Като видя номер седем, се поколеба за миг. Накрая натисна звънеца. Изчака. Но нищо не се случи. Та момичето да не спеше до вратата? Почака още малко. Пак нищо. Поколеба се дали да повтори. Може би Филиз не си беше у дома. Може приятелят ѝ да беше у тях. Или тя да беше при него. В прегръдките му. Сарп се изненада на раздразнението си. Каза си: Какво ти става? Ти ли ще ѝ кажеш кого да прегръща?
Изнервено натисна отново звънеца. Зачака. Да не би звънецът да не работеше? Възможно бе, но категорично нямаше да звъни трети път. Всичко тази нощ беше объркано и нелепо. Дори присъствието му тук. Ако вратата не се отвори, ще си отиде и ще забрави всичко.
Погледна часовника си. Три и осемнайсет. Та само минута ли беше минала от първото позвъняване? На него му се струваше цял час.
Тъкмо си каза: „Тръгвай си, момко“, когато чу шум. От домофона се разнесе сънен глас:
— Кой е? Кой звъни?
Гласът на Филиз.
— Аз съм — рече смутено, връщайки се до вратата. — Сарп Кая.
Секунда мълчание.
— Кой? — попита гласът. Момичето не можеше да повярва.
— Аз съм, Филиз. Сарп. Знам, че е много късно…
— Сарп… Ох, извинете… Моля ви… Отварям веднага.
От автоматичната брава се разнесе изщракване. Сарп избута тежката врата и тръгна към асансьора. Натисна бутона за четвъртия етаж. След двайсет секунди беше пред вратата на апартамент номер седем. Тя беше затворена. Но зад нея се чуваше шум. Натисна звънеца. Светлината от шпионката потъмня за миг.
— Докторе?
— Аз съм.
Зад вратата се чу забързано топуркане.
Очевидно се опитваше да се приготви. Може би не се беше облякла още. Мисълта за голата Филиз му замая главата.
Иззад вратата първо се чу тупурдия, после вик от болка.
— Добре ли си, Филиз? Какво става?
— Ударих си крака в шкафа.
Топуркането продължи още малко.
Вратата се открехна. Веригата още не беше махната. Момичето надникна над нея:
— Ох, извинявайте. Колко съм несръчна.
Чу се изтракването на веригата. Накрая вратата се отвори със скърцане.
— Извинявайте, много извинявайте… Накарах ви да чакате.