Явно беше нахлузила нощницата в последния момент.
— Знам, че е много късно. Всъщност ти извинявай — каза Сарп.
Момичето разтревожено го изгледа:
— Случило ли се е нещо, докторе?
Сарп изломоти нещо, което дори сам не разбра.
— Влизайте.
— Да не те безпокоя?
Що за тъпотия? Вбеси се на себе си. Това ли се казваше на жена, която си вдигнал от леглото в три и половина?
— Не — отговори Филиз. Обърна се и тръгна към кухнята. — Вие влезте и седнете. Ще сложа чай и идвам.
Сарп тръгна към хола. През прозореца насреща в пълния ѝ блясък се виждаше нощната прелест на Мраморно море, Юскюдар[18] и Босфора. Не му се щеше да запали лампата и да унищожи тази красота. Седна на първото кресло, което видя на светлината от антрето.
— Много красив изглед имаш.
Веднага съжали за тези думи. Защото те щяха да ѝ напомнят безбройните отказани покани.
— Благодаря — отговори Филиз от кухнята. — Не е лош. Може би заради това обичам Джихангир. Можеш да прегърнеш морето.
Да прегърнеш морето! Сарп се изненада от това определение. Много поетично. Той нямаше общо с изкуството и поезията, но това му хареса. Досега не беше забелязал колко романтична е Филиз.
— Под наем ли е?
Ето още един тъп въпрос. Можеше ли момиче, работещо за жълти стотинки, да си позволи такова жилище? Естествено, че беше под наем. И вероятно висок.
— Не — отговори момичето. — Остана от майка ми. Тук съм родена. Детството ми мина в този дом. След смъртта на нашите остана за мен. Иначе как бих могла да живея в Джихангир?
Пак беше изтърсил нещо ни в клин, ни в ръкав. Можеше ли да бъде толкова апатичен към човек, с когото работеше? Замъл-ча. Заслуша се в трополенето на съдове оттатък.
— Какво се е случило? — обади се Филиз от кухнята.
Така де, трябва да има някаква причина да ти звънят посред нощ.
— Днес бях много невъзпитан — успя да отговори Сарп. — Дойдох да ти се извиня.
Настъпи мълчание.
— Май на това му викат, че извинението е по-лошо от прегрешението. Да те събудя по това време за извинение. И за това ме извини. И за двете.
— Моля, няма значение.
Сега се чу шум от другия край на апартамента. Вероятно от спалнята. Явно се облича, помисли си Сарп.
— Досега ли бяхте с господин Корай?
При споменаването на Корай тревогата на Сарп се завър-на. Ако му бяха казали, че един ден ще се разтревожи при споменаването на най-добрия му приятел, за нищо на света не би повярвал. Но ето че се случи.
— И да, и не.
Отвътре нещо се отвори и затвори. Приличаше на гардеробна врата.
— Къде е бил цяла година?
Филиз отново беше в кухнята. Оттам се чуваше тропане на прибори.
— Къде ли не. Нали го знаеш Корай… Изобщо не се е променил. Главата му пак е пълна с щуротии.
Филиз влезе с поднос. Изненада се, като го видя да стои на тъмно.
— Боже, съжалявам — каза притеснено. — Забравих да запаля лампата.
Докато оставяше подноса на масичката, Сарп се обади:
— Нарочно не запалих осветлението. За да се насладя на гледката.
Разбра, че момичето се изненадва от неподвижността му. Трябваше ли да включи осветлението или не? При положение че дошлият за пръв път в дома ѝ гост се наслаждаваше на гледката?
— Извинявай — изправи се Сарп. — Аз ще запаля — отиде и натисна ключа. Холът грейна в светлина. Филиз бавно остави подноса.
Сарп веднага забеляза, че се е сресала набързо. Сложила беше и малко червило. Едва забележимо. От повече нямаше и нужда впрочем.
Взе подадената му чаша.
— Притесних те.
Лека усмивка. Сарп за пръв път забеляза колко хубава е усмивката ѝ.
— Захар?
— Една бучка, моля… Благодаря.
— Аз го пия без захар. Знаете…
Сарп разбърка чая. Изведнъж спря. Дали не го бъркаше твърде шумно? Какво ти става бе, момче, укори се. Като е шумно, шумно е и толкоз. Какво от това? Да не се опитваш да ѝ се харесаш?
— Виж, Филиз — покашля се. Опитваше се да спечели време и да подреди мислите си. — Непременно някоя вечер… — но не довърши. Тъкмо да каже: „Ще излезем да пийнем нещо“, когато телефонът в джоба му зазвъня пронизително.
Какво пък беше това сега? Кой го търсеше? От болницата ли звъняха? Погледна часовника си. Три и четирийсет и седем. Като видя на дисплея името на Корай, се стресна. Може и да беше луд, но не би направил това. Никога не би звънял по това време.
— Корай?
— Сарп…
Макар и шепнещ, гласът на Корай беше изпълнен с ужас.
— Какво става?
— Не забравяй…
Гласът му беше толкова тих, че едва се чуваше.