— Кое?
— Igne Natura Renovatur Integra…
— Какво?
— Чуй ме добре… Igne Nitrum Roris Invenitur… — гласът на Корай съвсем заглъхна.
— Какво приказваш?
— Iustum Necore Reges Impios…
— Какво говориш, Корай, за Бога?
— Гледай през моите очила, Сарп, моля те!
— Какви са тези бръщолеве…
— Дойде, Сарп. Тук е. Усещам го…
— Кой?
Подскочила при звъна на телефона, Филиз се ядоса, като разбра кой се обажда. Корай не го оставяше на мира дори по това време. Но като видя уплашения израз на Сарп, попита:
— Какво става?
Докторът ѝ махна с ръка да замълчи.
— Успокой се — каза в слушалката с неподозирано за себе си спокойствие. — Кажи ми какво става.
— Дойде, Сарп. Тук е. Помогни ми…
В този момент в съзнанието му изплуваха всички налудничави приказки на приятеля му.
— Извика ли полиция?
— Те нищо не могат да направят.
— Защо?
— Той е тук. Чувам дишането му.
— Кой?
— Той… той… Палачът на Тувалкаин.
— Веднага изчезвай оттам — изкрещя Сарп, обзет от паника. — Незабавно!
— Късно е — отговори Корай отпаднало.
— Корай!
— Не забравяй… Сарп… камъкът… Оох!
Това беше ужасяващ стон, надделяващ над всички шумове. Сарп скочи на крака. Закрачи из хола, обзет от паника.
— Корай! Корай! Говори! Отговори ми, Корай!
Филиз също се изправи. Притисна ръце към гърдите си и тръгна след Сарп. Нещо страшно се беше случило. Много страшно. Ужасно.
На Сарп се стори, че чува звук от раздиране. После нещо падна на земята. Сигурно телефонът на Корай.
— Корай?
Шумът секна. Ухото го болеше от притискането на телефона. После чу шум от влачене. Някой тътреше нещо. Спомни си за мъжа с чувала, който го уплаши до смърт на улица „Нур-у Зия“. Същият звук. Можеше да предположи какво се влачеше, но се страхуваше дори да помисли за тази вероятност.
Чак тогава забеляза, че Филиз го следва и пита:
— Какво става, Сарп?
— Корай — изохка, тичайки към антрето. — Веднага трябва да тръгвам…
— Ще дойда и аз!
— Не! Аз веднага…
— Не и този път, Сарп Кая — извика Филиз Буран. — Не и този път!
След пет минути препускаха с колата на Сарп към Левент IV.
Истанбул
— Няма ли да ми кажеш какво става?
Филиз плахо беше прошепнала въпроса. Защото Сарп Кая неспирно ругаеше и блъскаше с юмруци по волана.
— Господ да ме накаже. Да ме накаже. Това е заради мен.
Момичето го гледаше уплашено.
Никога досега не го беше виждала такъв. Поведението му излизаше извън контрол. Докато стигнат до площад „Таксим“, три пъти блъсна БМВ-то в парапета на тротоарите по тесните улички на „Джихангир“, но дори не забеляза. Само псуваше, блъскаше волана и повтаряше като в просъница:
— Трябваше да му повярвам. Корай знаеше. Знаеше. Трябваше да му повярвам.
— Какво знаеше?
Сарп я погледна за пръв път, откакто се бяха качили в колата.
— Страхуваше се.
— От какво?
Спомни си уплахата на Корай при вида на гологлавия в кръчмата на Аслан. После в ума му отекна гласът на приятеля му:
Знаеш ли от кого се уплаших и избягах от механата на Аслан?
От кого?
От палача на Тувалкаин.
Дали съществуваше такова нещо? Разбира се, че не. Но със сигурност ставаше нещо. Корай не трябваше да умира. Трябваше да живее. Иначе никога нямаше да си го прости.
— Кажи, от какво се страхуваше Корай?
— Да не го убият — процеди Сарп през зъби. Сам се уплаши от гласа си.
— Боже Господи! Да го убият! Чуваш ли се какво говориш? Кой ще иска да убие Корай Булут?
Това вероятно беше някакъв кошмар. Непременно беше така. След малко ще съмне и ще се събудя, помисли си Сарп. И всичко ще премине като лош сън.
И Корай нямаше да му е разказвал тези врели-некипели сценарии за заговор. Нямаше да има глупости за не знам коя си тайна. Нямаше да сметне влезлия в механата мъж за палача на някой си Тувалкаин, умрял преди пет-десет хиляди години.
Сутринта, преди да тръгне за болницата, телефонът щеше да звънне и Корай щеше да каже: „Как си Майсторе, добре си прекарахме снощи, нали?“ И да допълни иронично, както винаги: „Как са синовете на вдовицата, а?”
Сарп знаеше, че нищо такова няма да се случи и се боеше до смърт.
Не беше помогнал на най-добрия си приятел. Беше го оставил сам, макар да беше предупреден и му беше поискана помощ.
Влязоха в обратното платно малко след моста на Меджидийекьой. Сарп рязко изви волана и гумите изскърцаха пронизително. Колата зави наляво. В последния момент избегна сблъсъка с един ван, паркирал до тротоара, като рязко натисна спирачката. Филиз беше закопчала предпазния колан и откакто видя лудешкото му шофиране, стискаше здраво ръкохватката над себе си. Момичето се разтресе на място, а Сарп, който нямаше колан, удари глава в ръба на огледалото. По челото му веднага потече тънка струйка кръв.