Но пътуващите в задната кола имаха по-малко късмет. Засипаха ги частите на лимузината, станали на огнени топки. Част от шасито проби като копие подпалилия се джип на охраната.
Всичко се случи за три секунди. После гората възвърна тишината си. Чуваха се само крясъците на излитащите птици и пукотът на разхвърчалите се горящи части от колите. От блъсналия се в дървото джип се дочу стон. Лявата врата внезапно се отвори.
Един силует малко по-нататък, скрит в гъстата сянка на дърветата, непроницаема за слънчевите лъчи, се вгледа към мястото. Първо видя два крака. И мъж, от чийто корем шуртеше кръв. Бодигардът шокирано сложи ръка на корема си. Изненадано погледна течащата между пръстите му кръв. Подви крака и се строполи на земята. Уплашена от шумотевицата катеричка в последния момент успя да се изплъзне изпод падащия върху нея мъж и хукна към най-близкото дърво.
Когато силуетът се убеди, че и последната му жертва е мъртва, излезе от укритието си. Носеше ловджийска жилетка върху гащеризон на дървар. От дебелия колан на пояса му безжизнено висяха три катерички и бял заек. Наведе се и вдигна прегънатата за пълнене пушка. Тръгна по хълма надолу, подсвирквайки си. Ако някой го видеше, щеше да го помисли за неделен ловец. И нямаше много да се заблуди. Само че не ловуваше катерици, а хора.
Извади симкартата на телефона, детонирал бомбата, и я изгори. С голям камък натроши телефона на пластмасов прах. Сложи праха и картата в кутия и я изсипа в тоалетната на първата срещната бензиностанция, като пусна водата.
През мобилния телефон влезе в интернет и провери банковата си сметка. Видя, че в нея на името на несъществуваща фирма на Кайманите незабавно са преведени точно двеста и петдесет хиляди кинта.
В леденосините му очи за миг припламна искра.
Истанбул
Когато момичето влезе, професор доктор Сарп Кая изучаваше някакви рентгенови снимки. Тя веднага забеляза тревогата му.
— Лошо ли е?
Той беше толкова вглъбен, че макар да чу гласа ѝ, не схвана въпроса.
— Значи е зле — констатира Филиз и отиде до болничното легло зад паравана. Чак тогава Сарп разбра, че е дошла секретарката му и е казала нещо.
— Извинявай, Филиз, напоследък съм нещо разсеян. Дори не забелязах, че си влязла.
Докато оправяше чаршафа, Филиз си помисли: Че какво ли пък забелязваш — хубостта ми или че съм луда по теб? Направи опит да се усмихне, за да не издаде мислите си.
— Май ме попита нещо, а?
— Нали гледате снимките на господин Джелял, попитах зле ли е.
Сарп дори не се обърна да я погледне. Това му безразличие я влудяваше.
— Имаме проблем с панкреаса — и посочи с тънка метална показалка една от снимките на таблото. — Гледах снимките, но умът ми беше другаде.
— Наистина ли? — изведнъж се развълнува Филиз.
— Мислех за експлозията на Картепе. Страшна работа.
— А, така ли — измърмори момичето. В гласа ѝ се прокрадваха нотки на разочарование. — Взривили са Самуел Коен, нали? Прав сте, трагедия.
— Прекарахме там един уикенд с приятели миналата зима. Тогава видях дома му. Не къща, а дворец.
— И какво от това? Ето че си отиде. Толкова пари, имоти и лукс… Някой пое ли отговорността?
— До този момент — не. Но работата е ясна. Евреин е. Или е дело на Ал Кайда, или на някоя палестинска радикална групировка.
Изведнъж на Филиз Буран темата ѝ дотегна. Хвърли мушамата, с която се канеше да покрие чаршафа, и отиде при доктора. Мислеше си, че няма как този човек да не усети парфюма, който си беше пръснала отново преди да влезе в стаята.
Но той не го усети! Край, реши тя. Нямаше повече да дава почти една четвърт от заплатата си за дрехи и парфюми, за да го впечатли. Без друго нямаше смисъл. Върна се при болничното легло и нервно застла мушамата.
— Нещо си притеснена, май?
Изненада се. Божичко, докторе, си рече. Какъв е този интерес? Притеснена ли? Ще се пръсна от притеснение.
— Нее, не съм.
Но тонът и изражението издаваха лъжата ѝ.
Когато минаваше покрай него, Сарп погледна запътилата се към бюрото си жена, която излъчваше приятен аромат. Късата подстрижка много ѝ отиваше. Така повече се открояваха веждите, големите черни очи и чипият ѝ нос. А устните с блестящо червило винаги казваха: Ето ме, тук съм. Още малко и щеше да плъзне поглед надолу, но извърна глава.
— Не, мъчи те нещо — настоя. — Личи си. Да няма нещо вкъщи?
Момичето се опита да скрие изненадата си от това неочаквано внимание и започна да подрежда опаковките с лекарства.
— Не.